Връщах се от Берлин, от церемонията по връчването на Европейската филмова награда, и бях така вглъбен в себе си, че отначало долових само пъстри движения и гласове и реагирах, чак когато децата, смеейки се, се втурнаха към мен. Спрях развеселен, а те ми препречиха пътя.

Едно слабичко момиче ме сочеше с пръст. Помислих си, че може нещо да не е наред в облеклото ми, но нямаше причина – обувките, коженото яке, коприненият шал, обичайният куфар на колела, който дърпах след себе си, всичко беше перфектно. Девойчето изплези срещу мен потъмнелия си от бонбони език, а едно момче с луничаво лице ми показа среден пръст.

Направи ми впечатление колко стегнати бяха фигурите на децата въпреки отпуснатите тела и колко къси бяха сенките им. Слънцето грееше високо над града, но въпреки синевата си предзимното небе притискаше отгоре. Ако имаше сняг, сега малчуганите сигурно щяха да ме замерят със снежни топки.

— Какво зяпаш, бе? — извика едно по-големичко момиче, сигурно беше на около дванайсет.

Тази щуротия на децата ми развали настроението, не ми се стърчеше повече насред улицата.

— Я изчезвайте! — викнах сърдито.

Две от момчетата веднага изтичаха зад мен и ритнаха куфара ми. Дръжката се изплъзна от ръката ми, едно момиче я грабна, помъкна нанякъде багажа ми, но само след няколко крачки го заряза. Цялата тумба хукна със смях нанякъде.

Поех си дъх, вдигнах куфара и незнайно защо се забързах по вече утихналата улица. Къщите ми изглеждаха като запечатани, някак отблъскващи. Никъде не се виждаха признаци на живот, врати и прозорци бяха затворени. Минавах край голи дворове с хилави храсти и светложълта утъпкана трева. Откъм езерото духаше вятър.

След прекараната в Берлин натоварена седмица завих в малката уличка, където беше домът ми, боядисана в охра къща със сини капаци на прозорците и черни стъкла, в чието размито отражение отведнъж видях колко несравнимо красива бе днес светлината.

Отворих вратата, влязох в коридора, в познатата обстановка с познатата миризма. Никой не ме очакваше, вече повече от две години след всяко пътуване се връщах в празен дом, или по-точно – в дом без жена.

Юлия ме беше напуснала. Първо се изнесе само за няколко седмици, но после изобщо не се върна. Преди полета до Берлин се бе обадила, че ще дойде. Искаше да си прибере някакви кашони, които още стояха в мазето и за чието съществуване дори не знаех. Надявала се, че няма да ми попречи, каза хладно, нямало да ме бави много.

От няколко месеца бившата ми жена не се беше обаждала. Междувременно бе станала съдружничка на брат ми и негова любовница. Аз пък вече бях свикнал с новия си живот и дори не я исках в къщата си. Любовта ни беше охладняла, превърнала се бе в пепел.

Въпреки това бях притеснен и изнервен, докато я чаках. Истината бе, че за съжаление старата история все още ме караше да страдам. Пратих я по дяволите, но от това изпитах не само огорчение, а и срам. И макар че при връчването на Европейската филмова награда получих от Академията наградата за най-добър композитор, ме обзе някакво неопределено гибелно предчувствие.

Началото на декември е. Последни сухи и чупливи листа плавно падаха на земята между редиците къщи. Сякаш известяваха кратки приятни почивки в забързания ден.

Телефонът непрекъснато звънеше, все някой се обаждаше да ме поздрави за успеха или да иска среща. През тази първа седмица след получаването на наградата напусках дома само, ако непременно се налагаше. Отивах да купя напитки или готова храна или влизах в ресторанта на брега на езерото, за да хапна и изпия чаша вино – сам, в очакване на някакво музикално вдъхновение, на определен тон, звукова идея, която да запиша или запомня.

Имах силното желание да използвам свободното време между два филма, за да напиша най-сетне музиката, която аз исках. Берлинската награда не ме вдъхнови, вместо удовлетворение изпитвах само празнота. Ходех неспокойно напред-назад из къщата, заставах с ръце на гърба до прозореца и гледах с очакване към улицата, сякаш оттам щеше да дойде решението, или гледах съсредоточено през стъклото, което отразяваше леко изкривен образа ми, като че ли тялото ми бе притиснато между двете стъкла.

Наблюдавах през отражението си играта на пъстрата светлина върху автомобилите и съзерцавах дребните птички, синигери, които се боричкаха в японската вишна и подплашени, внезапно излитаха нанякъде, за да се върнат след бягството си отново в черния сух клонак. Струваше ми се, че генетично заложеният инстинкт ги ограничаваше по-силно от която и да е клетка.

*

Дори след като Юлия вече се бе изнесла от дома, отказвах да осъзная, че и любовта има срок на годност. Макс Дишлер, продуцентът, за чиито филми композирах музика и който бе и мой приятел, постави много точна диагноза:

— Скъпи ми Ерик, ти тъгуваш за живота си, сякаш вече си го изживял докрай. А той още е пред теб.

Макс Дишлер беше от хората, които винаги вярват, че най-хубавото тепърва ни предстои и цялото време на света е пред нас.

— Примири се най-сетне и проумей, че Юлия няма да се върне, край, всичко свърши!

Когато за последен път бяхме заедно, аз седях срещу Юлия, измъчван от очаквания, а тя ме заливаше с приказки. Не разбирах какво се случваше с мен в момента, нито какво ставаше с нея, взирах се неподвижно в някаква говореща уста, виждах я как мърда – боядисан в червено мускул. Като защитна реакция си представях, че от нея се отделят само празни балони без звук.

Дръзката уста на Юлия беше загадка за мен, както и всички други усти – те говореха, ядяха, правеха различни неща, гълтаха, плюеха, човек никога не можеше да разбере какво е направила дадена уста в определен момент. В тази секунда устата на Юлия поиска развод и в същия миг тя не се различаваше по нищо от уста, която току-що бе целувала или бе целуната.

Наблюдавах съсредоточено устата на Юлия, с миниатюрните ѝ гънки, червилото се бе разтекло във фините бръчици. Докато тя говореше ли, говореше, аз не преставах да я гледам и трезво отбелязах, че по време на тирадата красотата ѝ се бе изпарила, за първи път ме осени чувството за гибел.

*

Юлия беше облечена в спортен костюм с панталон от тъмносив фланелен плат и блуза с рюш, чийто цвят ми напомняше на незабравка. Като истинска делова дама тя подреди на масата документите, които аз съвсем умишлено бях пропуснал да подпиша. Вече бе минала една година от развода ни, но аз все още се изкушавах да я дразня с ревниви забележки, за да разбера какво толкова намираше в трудолюбивия ми брат, което аз не притежавах.

Бледосините ѝ очи изглеждаха надменни и студени, такава досега не я бях виждал. Юлия определено се възхищаваше от житейската философия на брат ми, явно ѝ се струваше по-целеустремена от моята. Бен беше по-отговорен и по-разумен и успяваше да се впише в живота си, сякаш влизаше в ушит специално за него костюм.

Не успяхме да се направим един другиго щастливи, каза Юлия. Притежаваше способността да изрича вместо мен думи, които бяха на езика ми, но се страхувах да произнеса. После се зае да ме сравнява с брат ми, любовника си.

Бенямин е наясно със себе си, не преставаше да ми трие тя носа и ме гледаше с твърд поглед, без да се усмихва.

А аз не бях ли?

Тя поклати енергично глава.

Не, Ерик, ти не си!

Устните ѝ останаха леко отворени, по зъбите ѝ блестяха малки мехурчета слюнка. Юлия обви чашата с длани. Тези нейни ръце винаги са ме смущавали, толкова малки, невероятно миниатюрни, дори не можеха да покрият собственото ѝ лице.

*

На следващия ден седях в задимения и разхвърлян офис на моя продуцент. Говорех бързо, както когато правех някаква равносметка. Макс Дишлер седеше с кръстосани ръце, неподвижен като статуя, сред препълнени папки, компютърни дискове с филми и какво ли не, видеокасети и всевъзможни книги. Слушаше ме привидно безучастно и се раздвижи, чак когато му открих, че смятам да направя по-дълга почивка.

Уморен съм, Макс, чух се да казвам. Спонтанно, но с тон, сякаш представях добре обмислен план, му разказах, че съм твърдо решен някъде надалеч, най-добре в Калифорния, да напиша музиката, която винаги съм искал да създам, но заради поръчки все съм отлагал.

— Концертна музика ли? Малки сонати? Шегуваш ли се?

Приятелят ми се присмиваше, безукорните му зъби се оголиха насреща ми.

— Писнало ти е от филмова музика, така ли? Добре ли те чух?

Тук той вече избухна.

— Та нали от това живееш доста добре!

Зениците му блестяха като мокри въглени. Забелязах, че в офиса му още се търкаляха букети от награждаването в Берлин, във въздуха се носеше сладникаво ухание.

— Така значи, Ерик Нойхаус се стреми към по-възвишени неща.

Макс Дишлер затвори очи.

— Мислех, че вече си се излекувал от тази детска болест.

Май само за да се овладее, той се зае да премества разни дреболии по бюрото си, подреди акуратно химикалките, цветните моливи, кламерите, побутна телефона, отмести нож за писма, един камък, който си беше донесъл от пустинята Гоби, и накрая подпря лакти и скръсти длани като за молитва. Ноктите на ръцете му бяха безупречно подрязани във форма на полумесец.

— Модерна музика, пфу! Какофониите, наречени сонати, се свирят в малки зали, пред празни столове, не ставай за смях на хората!

*

Известно време след това отлетях за Калифорния. Изпитвах облекчение и изтощение едновременно, носех малко багаж.

В Сан Диего живеех в квартал Ла Хола, населен със средна ръка хора, сградите бяха заобиколени от палми, над покривите прелитаха пеликани. На Хермоза Авеню 577 по грижливо окосените тревни площи бяха нападали портокали, които никой не вдигаше, дори и мексиканските градинари, които с мачете и градински ножици въвеждаха порядък и с огромни клещи монтираха оросителните инсталации, за да не гори слънцето тревата, розите с листа сякаш от гума или зюмбюлите и восъчните лилии.

Елегантни дроздове обичаха да кацат на малкия фонтан за птици в градината ми. Имаха червени човки и същите на цвят крака и след банята така изтръскваха сините си крила, че по перата им не оставаше нито капчица вода. Съседите бяха приветливи американци с огромни автомобили. Двигателите им тихо бръмчаха, когато тръгваха по пустата улица към супермаркета, за да си купят портокалов сок Mother Goose.

В апартамента ми с изглед към добре поддържана градина с месести орхидеи, в чиито цветове колибрите ровеха с човки, работех върху сонатите си. Вече години наред, твърде дълго, все отлагах проекта и само събирах материал. Когато вдъхновението ме напускаше, четях биографията на композитора Фридрих Сметана. В една от главите се описваше последният му струнен квартет. Създал го е, когато вече е бил глух – на моята възраст нищо не е чувал.

Нищо не чувам, казвал е сигурно Сметана, съвсем нищо, само някакъв шум в главата. И въпреки това е написал божествен квартет.

От Шоколадовите планини, които започваха на няколко мили зад къщата, нощем слизаха миещите мечки. Нахлуваха в градините, разравяха кофите за боклук и се биеха с котките. Мяркаха се и броненосци, чувах ги да съскат, ноктите им дращеха по асфалта, а ако някое животно попаднеше в светлината на автомобилните фарове, тутакси се престорваше на умряло.

Бях забранил да ме безпокоят. За нови поръчки изобщо и дума не можеше да става, нужна ми беше почивка, за да не тъпчем и аз, и сонатите ми на място. Изпитвах неистово желание да ги създам и да ги чуя изпълнени в концертна зала. Трябва да го направиш, само това не си успял да напишеш, казвах си. Най-старата ти мечта все още може да се сбъдне.

Дължиш го на себе си, насъсквах се сам и си мислех, че филмовата музика не ме удовлетворява, бях убеден, че вътрешният ми мир зависи от написването на сонатите. След дълги часове писане понякога бях толкова отнесен, че си представях как произведението вече е завършено и скоро някой пианист ще свири сонатите ми във Филхармонията, певица ще ги украсява с брилянтни колоратури и те ще искрят като утринна роса.

От къщата ми до плажа – широката равна пясъчна ивица – имаше само няколко минути. Ходех два-три пъти в седмицата, имах нужда да виждам морето, това пространство, изпълнено със светлина и солена миризма. Вървях съвсем близо до водата, понякога газех бос в мокрия пясък, дори цял час, докато стигнех до тюркоазено синя лятна вила с бели прозорци, после се връщах обратно по същия път и вървях до собствените си стъпки чак до изходната точка – малкия бар, пред който паркирах колата си.

Ходенето близо до водата, по непрекъснато менящата се линия, където свършваше твърдата земя и започваше морето, ме успокояваше. Пространството, по което плискащите се вълни непрекъснато рисуваха върху пясъка нови фигури, приличаше на монотонна партитура. Когато вълните се връщаха в морето и откриваха част от плажа, сиви птици се спускаха в надпревара, толкова бързо, че не се забелязваха движенията на краката им, кълвяха дребни раковини по набраздения пясък и издаваха странни звуци.

Младежи пускаха хвърчила, завързани на дълги въжета, но аз ги заобикалях, избягвах дори контакт само с поглед. Чевръсти играчи на фризби улавяха диска във въздуха; вървях с бележник и диктофон в ръка, чужд на всичко наоколо.

Когато по телефона звъняха приятели, казвах, че нищо не ми липсва и дори съм щастлив. На любопитния въпрос „Нова жена?“ отговарях с многозначителното „Кой знае!“. В действителност заспивах сам в леглото, мечтаното музикално вдъхновение не идваше и сонатите ми се въртяха в кръг.

Песните на китовете в залива на Сан Диего, меките звуци, които издаваха крилата на летящите пеликани – нищо не можеше да ме вдъхнови. Разходките в парка Балбоа и в зоопарка, който посещавах, за да гледам свободно летящите папагали, също не ми помагаха да помръдна от място, както и нощните пътувания до пустинята, където виеха койотите. Но желанието да пиша клавирни сонати така напираше отвътре!

Дори когато нищо друго не даваше резултат и ме обземаше пълно отчаяние, сили ми даваше упоритата воля да покажа най-сетне на всички – на превзетите критици, които презрително наричаха филмовата музика тривиална, че и това мога.

Отново отидох до плажа. Няколко момчета играеха американски футбол. Бяха отбелязали две врати и тренираха дълги подавания. Слънцето жареше отгоре, телата им лъщяха от пот. Американските мъже обичаха да си играят на подаване и хващане. Погалваха топката, преди да я хвърлят и щом я уловяха, веднага я притискаха до гърдите си.

Във футбола целта беше да се завладее пространство; играта, това любимо тяхно занимание, пробуждаше ловния инстинкт. Щом някой се хукнеше с топката, останалите се спускаха след него – като глутница. Лудееха и се радваха като кутрета.

Топката отскочи и се търкулна в краката ми. Голямо кожено яйце. Единият от играчите изтича към мен, за да си я вземе. Върху пясъка сянката му беше проточена. Той бе виновникът за несполучливото подаване, другите викаха високо, един от играчите, червенокос младеж с мускулесто тяло, който не искаше да чака бездейно играта да продължи, подскочи и се превъртя в салто.

Ненадейно аз грабнах топката, притиснах я към себе си и хукнах към тюркоазено синята къща. Добре знаех какво върша и как щеше да приключи играта, знаех и че нямаше връщане назад. Нещата вече се случваха, бяха в ход. Спринтирах с всички сили, сякаш от това зависеше животът ми, свободата ми.

Глутницата ме преследваше с рев и смях. Трябваше просто да пусна топката, но не можех. Тя вече беше моя и доброволно никога нямаше да я дам. Не издържах и петдесет метра и момчетата ме настигнаха. Най-предният, който направи салтото, скочи към мен, хвана ме за хълбока и ме свлече на земята. След него върху ми се спуснаха и останалите.

Лежах, затиснат от побойниците, чиито изпотени тела излъчваха тестостерон и адреналин – пръхтяща, тежка купчина. Дърпаха ме, стискаха, върху мен се сипеха ритници и удари, десет ръце се бореха да откопчат глупавата топка, докато накрая един неочаквано я изскубна и хукна. Останалите го последваха.

Останах да лежа изтощен на земята, обърнах се бавно по гръб, после тромаво се изправих, изплюх се и проверих дали в слюнката нямаше кръв или строшен зъб. Изтупах пясъка от дрехите и косата си и изкуцуках няколко крачки до морето. Съблякох се. Тихият океан бе сив и хладен и аз заплувах навътре с дълги махове.

Никой нямаше да плаче, ако не се върна. Е, най-много Макс Дишлер за златното си магаре.