Първа книга

Огди

1.

Синьо.

Небето днес беше синьо, с почти метален отблясък; приличаше всъщност на парче закалено желязо, върху което при по-внимателно вглеждане още могат да се видят отпечатъците от чука на ковача. Странен цвят - синьо с индигова отсенка и с примес на леко зеленикаво. Никога досега в живота си Петров не беше виждал подобен цвят и беше сигурен, че и никой друг човек на света не е виждал.

С изключение, разбира се, на осемте мъже, които го придружаваха. И бандата разбойници и убийци, които преследваха.

Петров откъсна поглед от странната синевина на север, издърпа със зъби ръкавицата от лявата си ръка и зарови в джоба на якето, докато напипа кесията с тютюн. Почти без никакво усилие на волята и без да прекъсва потока на мислите, погледът му, на който не убягваше и най-малката подробност, обходи малкия бивак, заграден от три страни от скали. Дежурството му щеше да продължи още час. Беше уморен и трепереше от студ, но не можеше да се утеши с мисълта, че в края на този час ще се вмъкне в спалния чувал и ще затвори очи. Когато измине оставащият час, той щеше да стане от камъка, където през последните три часа седя повече неудобно, отколкото удобно, щеше да събуди останалите и да помогне да приготвят закуската, да нахранят животните и да вдигнат лагера, за да могат да тръгнат колкото се може по-скоро.

Пък не се знае, може и да успее да се отърве от някое от всички тези задължения. Да си командир на групата и освен това да ти имат и страха, това понякога си има доста предимства. Ако успее да се отскубне за няколко минути, сигурно няма да може да заспи, но поне да подремне...

Само че в момента не беше време да мисли за това. Макар и дежурството да беше напълно излишно (почти беше сигурен в това), длъжен бе да бъде толкова бдителен, колкото очакваше от всеки един от подчинените си. Войниците се страхуваха от Петров заради твърдостта и неотстъпчивостта му, но същевременно знаеха, че няма да изиска от тях нищо, което сам не може да свърши. Това беше един от малкото принципи в живота на Петров и може би единият от двата, които спазваше винаги и при всякакви обстоятелства.

Вторият принцип се наричаше справедливост и именно заради него го изпратиха тук. Поръчението изискваше да се убиват хора, много хора и онези в Москва, които го бяха избрали за тази работа, знаеха, че той ще го направи, ако стане неизбежно.

Петров пропъди мисълта за убиване и за всичко останало, което го очакваше, и за момент изцяло се концентрира върху изкуството да се свива цигара с една ръка. Разбира се, можеше да го направи и с двете, но това би означавало да свали ръкавицата и от дясната си ръка, а и така му беше достатъчно студено. Студът като че ли беше най-голямата (и най-неприятната) изненада.

Когато в удобния си кабинет в Москва прие да изпълни задачата, дори не предполагаше колко студено може да е по средата на лятото в Сибир; или поне не и в края на едно дълго, еднообразно нощно дежурство.

Сви цигарата, пъхна я между безчувствените си от студ устни и драсна с кибритената клечка. В нощната тишина, обгърнала лагера, миниатюрната експлозия на фосфорната главичка проехтя неестествено силно, а внезапната светлина блесна като малко слънце, което сякаш предвещаваше събуждането на големия си брат. Някои от кучетата потрепнаха с уши, а животното, което беше най-близо до него, стреснато вдигна глава и изръмжа тихо, но заплашително. Петров поклати успокоително ръката в ръкавица и едва тогава поднесе огънчето към цигарата си и дръпна дълбоко.

Откакто напуснаха Ванавара, животните бяха нервни и колкото по на север отиваха, сякаш още по-нервни ставаха. Сигурно се дължеше на онази странна светлина, която наблюдава през изминалите три нощи. Петров не знаеше какво е. До този момент дори не се беше замислял сериозно какво е странното светло петно върху нощното небе. В крайна сметка беше войник, а не учен и нямаше да разреши загадката. Така или иначе, беше нещо... неестествено, чието място не е на небето. С острите си животински сетива кучетата вероятно усещаха необичайното и реагираха с раздразнение.

Това беше едното обяснение. Имаше и второ, но него той оставяше на Фьодор и на останалите суеверни местни жители. Докато не го казваха на глас и най-вече пред войниците, всичко беше...

Петров дръпна дълбоко още веднъж и внезапно се изпъна като струна. Умората му отлетя, не усещаше вече и студа. За частица от секундата нервите му се опънаха до скъсване и остротата на сетивата му се удвои.

Чу шум.

Безкрайно тихо пукане или прошумоляване, почти на границата на доловимото, което не принадлежеше към обичайните шумове на нощния лагер. Петров бе прекарал немалка част от живота си, тренирайки сетивата си да улавят подобни смущения. С ъгълчетата на очите си забеляза, че и кучето, което изръмжа към запалената кибритена клечка, вдигна глава. Този път не издаде никакъв звук, но ушите му бяха щръкнали право нагоре и очите се взираха внимателно напред в тъмнината.

Пукането се повтори, тихо както първия път. Петров не виждаше нищо, но опитът му веднага му подсказа: звукът идваше от човешки крак, който стъпва безкрайно предпазливо, за да не счупи клон или да не настъпи камък. И въпреки това никой човек не беше в състояние да се движи абсолютно безшумно. Земята беше покрита със суха шума и елхови иглички. Подозрението на Петров се превърна в сигурност. Наблизо имаше някой.

Който и да беше, си разбираше от работата. Ако дежурството беше поел някой друг, а не човек, получил най-доброто образование, което можеха да предложат руските тайни служби, неканеният гост щеше да успее да се приближи незабелязан. С изключение на едното куче, което и без друго вече беше будно, останалите дори не усетиха приближаването на непознатия.

Петров устоя на изкушението да обърне глава и да се огледа. Продължи да се взира в странната светлина на небето. Петното постепенно избледняваше - със същата скорост, с каквато светлината на деня превземаше небето. Само че странното явление вече не го интересуваше. Деветдесетградусовият отрязък от света, който виждаше, без да помръдва главата или очите си, продължаваше да е неподвижен и пуст, но той вече нямаше нужда да вижда или да чува нещо. Усещаше, че наблизо има човек.

Докато дърпаше от цигарата, лявата му ръка бавно, почти незабележимо и буквално милиметър по милиметър се плъзгаше встрани. Вдясно до себе си беше подпрял пушката - заредена и с вдигнат предпазител. Установи от коя страна се приближаваха стъпките. При бързината на неговите реакции щеше да му трябва по-малко от секунда, за да грабне оръжието, да залегне, да се прицели и да натисне спусъка. Дори беше много вероятно и да улучи.

Но можеше и да не успее. Освен това с такова внезапно действие вероятно щеше да предизвика верига от събития, които иначе не би трябвало да се случат. Петров инстинктивно прие, че нощният посетител е от хората, които преследваха. Беше по-добре да е подготвен за най-лошото, отколкото да преживее неприятна изненада. Но можеше и да не е така. Намираха се в такава част на страната, която беше не само много обширна и много студена, но и много пуста. Към лагера им може би се приближаваха въоръжени и готови на всичко мъже, но може и да беше някой безобиден номад, нощен пътник, който е видял светлината на огъня. Или някой, който търси помощ или се страхува от нещо.

Ръката му вече се намираше точно до пистолета, втъкнат в колана. Щеше да му е нужно повече време да го извади, отколкото да вземе пушката, защото беше под якето и освен това беше със спуснат предпазител. Но Петров знаеше, че ако се наложи, ще е достатъчно бърз.

Отново чу стъпките. Бяха все така предпазливи, но вече толкова ясни, че установи откъде идваха - от тъмното пространство между двете големи палатки, в които спяха войниците, и по-малката кръгла палатка, в която нощуваше Фьодор. Най-добрият избор, ако човек иска да се приближи до лагера, без да го усетят, защото белотата на палатките заблуждаваше окото и правеше тъмнината между тях още по-непрогледна. При това разположение на лагера само този участък оставаше недокоснат от вятъра, така че кучетата не можеха да подушат чуждата миризма. Самият Петров не би избрал по-подходящ път да се приближи незабелязано.

Същевременно това откритие го убеди, че насреща му не идваше човек от онези, които преследваха. Те не бяха толкова добри. Освен това едва ли биха рискували да изпратят в лагера разузнавач, който би установил същото, което можеше да се види и от сигурно разстояние. По-скоро биха се опитали да се промъкнат горе на скалите, за да убият Петров и хората му един по един. Но горе нямаше никой. Петров щеше да усети, ако имаше.

Не отмести ръката си от пистолета и продължи внимателно да се ослушва. Това, че не бяха разбойниците, не означаваше, че среднощният гост идва с миролюбиви намерения. Страната беше необятна и потайна.

Стъпките спряха. Сенките между скалите продължаваха да са само сенки, купчина странни очертания. Въпреки това на Петров му се струваше, че вижда фигурата край тях. Непознатият стоеше и го наблюдаваше. Макар че не бе направил нито едно издайническо движение, Петров изведнъж осъзна, че другият е разбрал, че е видян.

Дръпна за последен път от цигарата, хвърли я на земята и преди да стане, грижливо я стъпка с върха на ботуша си. Разкопча якето си, сложи демонстративно ръка върху дръжката на пистолета и каза отчетливо:

— Спокойно можеш да се приближиш, видях те.

Единствената реакция на думите му беше едно неволно изсумтяване, последвано от шумолене на плат. Петров изчака секунда, мислейки, че в следващия миг платът на входа на палатката ще бъде отметнат и отвътре ще се покаже сънлива физиономия.

Естествено, това не се случи. Трябваше да настоява да му дадат отделение обучени войници, а не десетина новобранци с жълто около устата!

— Можеш, разбира се, да продължаваш да стоиш там и да трепериш — продължи той след малко и посочи с глава полузагасналия огън. — А можеш и да дойдеш да се постоплиш. Имам и още малко кафе.

В продължение на секунда нищо не се случи, но после измежду двете палатки се показа човешка фигура. Изненадата на Петров беше пълна.

Пред него стоеше дете. Съдейки по ръста му, сигурно беше пет-шестгодишно. Петров не можеше да определи дали беше момче, или момиче, защото беше облечено в огромен кожух, който въпреки студа беше съвсем неподходящ, носеше дебели ръкавици, а тежката кожена шапка скриваше почти цялото му лице и го правеше да прилича на уродливо джудже.

— Какво... ? — Петров вдигна ръка.

Практически в същия миг от тъмнината изникна и втора, много по-висока фигура. Той бързо спусна ръката си върху дръжката на пистолета. Вторият човек беше толкова огромен, колкото първия - малък и толкова стар, колкото онзи - млад. Макар че мъжът стоеше приведен, беше доста по-висок от Петров, който беше всичко друго, но не и дребен и хилав. Петров инстинктивно определи възрастта му поне на сто години. Беше облечен със същите дрехи като детето - грубо съшит кожух от еленова кожа, тежки ботуши и огромни ръкавици. За разлика от малкия, беше гологлав и изглеждаше по странен начин уморен, но умората му не беше физическа. Излъчваше нещо необичайно и странно - тайнствен полъх, смесица от старост, знание и непристъпност, което Петров усети почти физически и което го накара да потръпне.

Това, което по никакъв начин обаче не струеше от него, беше заплаха.

Изведнъж Петров си даде сметка за поставената върху оръжието ръка и му стана толкова неприятно, че мигновено я дръпна надолу.

Сякаш това движение послужи като някакъв сигнал, защото детето веднага започна да говори. Каза две-три изречения на някакъв диалект, който за Петров беше толкова неразбираем, колкото и бръщолевенето на ръководителя на търговската станция във Ванавара. Може би дори беше същият диалект.

— За съжаление не те разбирам — каза той бавно и с пресилено ясно произношение. После се обърна към стареца: — Говориш ли нашия език? Разбираш ли ме?

За негово отчаяние - но не и изненада - старикът отвърна на същия непонятен език като детето, съпровождайки думите си с множество сложни жестове, като сочеше ту към небето, ту към палатките, Петров и огъня. Докато говореше, се приближи. Петров видя по-ясно лицето му и намали възрастта с двадесет и пет години, но остана учуден от ясно изразената старост на мъжа. Лицето му представляваше лабиринт от надлъжни и напречни бръчки и белези, оставени сякаш от безчет години. Очите имаха буден поглед, но бяха помътнели от възрастта. Петров предположи, че мъжът страда от сиво перде, болест, за която беше чел, че е много разпространена сред жителите на области, недостигнати от цивилизацията. За жалост по тези ширини по-малко разпространена, изглежда, беше употребата на руския език.

— Хайде, успокой се най-сетне! — Той пристъпи към стареца и този път решително постави ръка на рамото му, като същевременно недотам нежно го придърпа към огъня и го натисна да седне на същия камък, на който той бе седял цялата нощ. — Ето така. Ела, седни и се стопли. Това тук ще ти подейства добре.

Клекна, махна канчето с кафе от огъня и напълни една чаша. Старецът не преставаше да бърбори, но посегна към чашата, отпи глътка и направи доволна физиономия. Явно не беше много претенциозен. Кафето стоеше върху огъня от полунощ насам и имаше не само гъстотата, но горе-долу и вкуса на разреден катран.

С бърз поглед Петров се убеди, че детето ги е последвало, изправи се и посочи първо палатката на Фьодор, после себе си.

— Веднага се връщам. Чакай тук, разбра ли?

Старецът, изглежда, разбра смисъла на думите му, защото кимна с глава и отпи от кафето втора, по-голяма глътка. Петров изпита леко отвращение, когато видя, че мъжът няма нито един зъб в устата си.

Изчака, докато и детето седна до огъня, обърна се и с бързи крачки тръгна към палатката на Фьодор. Тунгузът спеше, но за разлика от войниците в съседните две палатки веднага отвори очи, щом Петров отметна платнището на входа и сякаш още в същия миг беше съвсем буден.

— Съжалявам, че трябва да ви събудя толкова рано, но се страхувам, че имам нужда от помощта ви — каза Петров.

С още сънени, но бързи движения Фьодор се измъкна от спалния чувал и нахвърляните отгоре завивки и започна да се облича, а Петров се върна при огъня. Детето беше седнало с подгънати колене до стареца, беше свалило шапката и ръкавиците си и държеше ръце над огъня. Петров все още не можеше да различи пола му - то имаше дълга до раменете чуплива черна коса, която някак не подхождаше на монголоидните черти на лицето, а очите му бяха обезпокоително будни.

Двамата тихичко разговаряха, но веднага прекъснаха разговора, щом Петров се приближи. Старецът отпи още веднъж от кафето и подаде чашата на детето. Петров е изненада видя как дребосъкът отпи голяма глътка и върху лицето му се изписа доволно изражение.

Старецът отново заговори. Петров не разбра думите, но му направи впечатление, че мъжът много често сочи небето на север. Там, където през изминалите нощи Петров беше наблюдавал странното сияние.

— Надявам се, не сте дошли чак дотук само за да ми разказвате някакви суеверни дрънканици, приятелю — каза Петров. — Ако е затова, можехте да си спестите ходенето.

Думите му предизвикаха нов изблик от думи на стареца, в който не след дълго се включи и детето. Петров нетърпеливо погледна през рамото си. Къде се бавеше Фьодор?

Тунгузът трополеше в палатката си и шумът спокойно можеше да събуди целия лагер. Кучетата вече бяха будни и внимателно и недоверчиво гледаха в тяхната посока. Някои шумно душеха към новодошлите, други изглеждаха готови за скок. Във всеки случай животните са доста по-бдителни от войниците, които всъщност трябва да ме пазят, помисли си Петров. Поне едно нещо научи досега от цялата история: за нищо на света втори път няма да тръгне с новобранци, ако не знае със сигурност какво го очаква.

Измина малка вечност, преди платнището от входа на палатката на Фьодор да се повдигне и тунгузът да излезе.

Той застина на мястото си така внезапно, сякаш се беше блъснал в невидима стъклена стена.

Изненадата му продължи само секунда, но през това време Фьодор напълно изгуби контрол върху лицето си. Петров прочете чувствата му като в отворена книга и за краткото време разбра много неща.

Първото нещо беше, че Фьодор явно познава стареца.

Второто беше, че това познанство явно е свързано с доста неприятни спомени.

И третото нещо бе, че на Фьодор му се иска Петров да не разбере всичко това. Погледът му за момент се отклони към Петров и той видя в него дълбок ужас, чиято причина му беше неизвестна. Нещо не беше наред.

Петров се владееше много по-добре от тунгуза. Беше почти сигурен, че Фьодор не предполага, че той знае малката му тайна и затова реши да продължи играта още малко. Може би така щеше да научи повече неща.

— Добре, че дойдохте — въздъхна той с престорено облекчение. — Тези двамата току-що изникнаха отнякъде. Сигурно имат важна причина да са тук, но за съжаление не ги разбирам. Надявам се, че говорите диалекта им.

— С удоволствие.

Ето, с това Петров още не можеше да свикне, въпреки че вече почти седмица бяха заедно. Тунгузът говореше руски почти без акцент, но понякога използваше думите неправилно. Особено когато беше ядосан.

Без да каже нищо, Петров се усмихна и отстъпи назад, но не изпусна от поглед Фьодор и стареца. Езикът на тялото на тунгуза и особено начинът, по който двамата разговаряха, издаваха почти толкова, колкото, ако разбираше разговора, Фьодор изглеждаше напрегнат и по странен начин пасивно-агресивен, но и - вече много по-ясно - ужасен.

— Е? — попита Петров, след като двамата така нервно бяха разговаряли. — Кои са и какво искат?

— Темпек — отвърна Фьодор, нервно прокарвайки длан по брадичката си. Чу се звук като при влачене на тежки обувки по стърнище. — Името му е Темпек. Странник е. Свят човек.

— Свят човек ли? — Петров хвърли нервен поглед към Темпек. — Искате да кажете... шаман?

Това никак не му хареса. Както повечето примитивни народи и тунгузите бяха много суеверни. В религията им властваше строга, почти неразбираема и сложна йерархия, в която шаманите играеха важна роля, дори може би най-важната. Ако този старец наистина е такъв шаман, то появата му означаваше само допълнителни неприятности. А в този момент те най-малко му трябваха.

Фьодор поклати глава.

— Не съвсем. Преди беше шаман. Сега е странник, пътува по света и търси истината.

— Истината... — Петров потисна една въздишка. Така си и знаеше, очакваше подобни врели-некипели. Недоброто му чувство излезе вярно. Появата на стареца и детето означаваше проблеми. Истината... Какво, по дяволите, значи това?

— Какво искат? — попита той без заобикалки.

Фьодор доста се бави с отговора, давайки да се разбере, че Петров няма да научи целия отговор на въпроса си.