Всички същества се боят от робство
и треперят пред смъртта.
Като теб е всяко друго същество!
Не убивай и не позволявай да убиват!

Всички същества се боят от робство,
всички се молят за живот,
като теб е и Другият!
Не убивай и не позволявай да убиват!

Гаутама Буда,
Великата Песен на Истината - Дамапада

Тибет, 1525 година
На север от Големите снежни върхове

— Сънувах къща — каза Даку.

Беше студено и той държеше ръцете си над огъня. По това време на годината наоколо се намираха само жилави и мокри дърва за огрев и огънят повече димеше, отколкото топлеше.

Цяла вечност мина, докато водата заври.

Гъстата мъгла лежеше като похлупак над долината, където бяха опънали палатките. Единият от младите якове се изтръска и капките роса, които се бяха образували през нощта в сплъстената му козина, изпръскаха Даку.

Младият камба се ухили и изтри водата от бузата си. Черната коричка мръсотия, която покриваше лицето му, се беше напукала на някои места и отдолу се виждаше малко по-светла кожа.

— Къща, чу ли? — повтори Даку по-силно. — Истинска къща със стени и огнище.

Даку отметна един кичур от сплъстената си коса, стигаща чак до кръста му, и погледна мъжа, който седеше до него. Той беше малко по-възрастен, но все още млад.

Спомни си, че Гялдзен го бе научил да пали огън и му бе показал растенията край пътя, които можеха да се ядат. Пак той по-късно му разказа за боговете и за духовете, които можеха да почернят някому живота, ако не разбираше знаците или не уважаваше законите им.

Гялдзен беше по-висок от Даку и рядко се смееше. Никой от рода на сервите не се съмняваше, че един ден ще стане велик лама. Уважаван учител, когото и боговете ще приемат. Гялдзен щеше да стои между световете и да се грижи боговете винаги да са благосклонни към сервите.

Но Гялдзен беше и приятел на Даку и затова трябваше поне да отговаря на въпросите му.

— Пфю-ю-ю — изсвири пронизително на два гласа Даку.

Знаеше, че по-възрастният му приятел винаги се разсмиваше при този звук.

Сега Гялдзен не се засмя. Даже сякаш не чу изсвирването. Гледаше втренчено през мъглата към Големите снежни върхове.

Даку усещаше, че нещо важно се бе случило, и тихо зачака.

Не след дълго върху слепоочието на приятеля му затрепка мускул. Застиналото изражение на лицето му полека-лека се отпусна, той кимна с глава и усмихнато се обърна към Даку.

— Една дакини говори с мен — проговори той и гласът му звучеше по-различно. Бе по-плътен и по-дълбок. Като големия гонг на манастира Самя.

Дакините бяха въздушни духове — най-важните пратеници на боговете. Те ги изпращаха само тогава, когато трябваше да съобщят много важни новини. Даку още не беше срещал някой, който да е получил съобщение от дакини. Дори и най-големите живи лами не бяха срещали дакини.

Думите на Гялдзен подействаха на Даку като удар с чук. Той продължи да седи като парализиран и гледаше другаря си.

Усмивката на Гялдзен издаваше дълбоко знание.

— Тайна е, но трябва да я споделя с теб.

Гялдзен стана и се отдалечи от огъня. Стъпките му бяха сигурни и точно премерени, макар че гледаше напред в мъглата. Натам, където бяха Големите снежни върхове.

Даку все още бе като вцепенен, но усети как някаква незнайна сила го повдигна и той стъпи на краката си. Тръгна напред, но заповедта за движение не идваше от неговия мозък.

Двамата се отдалечиха от лагера и се заизкачваха по хълма, докато стигнаха върха му, обвит в мъгла. Наоколо всичко бе мокро, сиво и тихо. Никое от животните не помръдваше. Въздухът също сдържаше дъха си. Подметките им от якова кожа се плъзгаха безшумно по сипея.

Вървяха час, че и повече.

После мъглата изведнъж се вдигна и стоманено-сивото небе ги блъсна в очите. В средата му, докъдето стигаше погледът, се издигаха Големите снежни върхове — родината на Боговете.

Всеки палат, построен някога от човек, изглеждаше безкрайно нищожен пред това великолепие и тази чистота, открояващи се пред всичко останало. Човекът приличаше на песъчинка, която Природата може да подмята, както си поиска.

Двамата седнаха на два черни камъка, които някой бе поставил за тях в голата скалиста земя.

— Познавам този път — проговори Гялдзен и посочи в далечината.

— Накъде води? — попита Даку.

Гялдзен го погледна и се усмихна тайнствено.

— Когато Боговете изпращат някого, не бива да питаме защо го правят.

Най-накрая Даку бе схванал и се усмихна облекчено.

— Тогава да вървим — рече той и се изправи.

Минаха много часове, а те все вървяха.

Наоколо имаше само сняг и студ. Пътят ставаше все по-стръмен. Случваше се някой от двамата да се препъне и да се търколи надолу по склона. Тогава другият слизаше и му помагаше да стане.

Мъките ставаха все по-нетърпими, но те ги понасяха. Когато вече не можеха да мислят за смъртта, защото мозъкът им беше почти замръзнал, ръката на един от Боговете ги сграбчи с могъща сила, блъсна ги в снега, а после, почти заледени, ги прехвърли през някаква стена. В далечината видяха зелена долина, после настана нощ.

Когато Даку и Гялдзен отвориха очи, видяха пред себе си ужасно чудовище. Изпод сплъстената черна коса святкаха черни очи, а под издутите ноздри се показваха два реда огромни жълти зъби....

Тибет, 1975 година
На север от Големите снежни върхове

Лежеше буден и чакаше да чуе шумовете на утрото. Долови първите стъпки и лекия глъч, когато при първите лъчи на слънцето успя да различи отново цвета на палатката.

Чу как двамата му придружители редяха едно върху друго парчета изсъхнала тор от яковете, чу драсването на кибритената клечка и как двамата разпалваха леката жар, за да стане истински огън.

Без да поглежда навън, знаеше, че е студено и мъгливо.

Страната беше отблъскваща и безутешна. Мрачни скали, сипеи, между тях рошави сиво-зелени снопчета трева и поток, който пъргаво се провираше между скалите.

Не бе място, където да живеят хора.

Бе минало доста време, откакто тръгна от Ласа. Отдавна престана да брои дните. Времето нямаше никакво значение. Различаваше само деня от нощта, режещия вятър, студа и дъжда.

Спътниците му се казваха Темба и Дорье. Темба бе по-веселият.

Веднъж Дорье го бе попитал за целта на пътуването. И той самият не я знаеше. Знаеше само, че вече е много близо.

Преди два дни при едно стръмно изкачване внезапно пробиха купола на мъглата и за първи път видяха в далечината Големите снежни върхове.

— Търся пътя, по който преди стотици години са минали камбите, когато са пътували към новата си страна — отговори той тогава на Дорье.

— Къде е тази страна?

— Оттатък Големите снежни върхове.

По-късно разказа на спътниците си цялата история. Историята на хората, живели някога на изток в Тибет, между притоците на великите реки Янцзъ и Хуанхъ. Войнствени и свободолюбиви хора, които се чувствали подтиснати от новото учение на Тзонкапа и неговата все по-могъща църква на жълтите шапки и затова потърсили закрилата на Божествената майка. Било им нужно много време — две поколения преминали през Южен Тибет, докато стигнат до Големите снежни върхове, до могъщата майка Ама Дабланг - Джомолунгма, Божествената майка на вятъра, наречена по-късно от западните хора Маунт Еверест, и до Гаурисанкар, най-свещения от всички върхове. В новата си страна те се нарекли шер-па — хора от Изтока.

— Защо не отиде направо в страната на шерпите? — попита го тогава Дорье. — Можеше да наемеш самолет или кола. Защо се измъчваш, щом като вече и без друго знаеш всичко?

Той само се усмихна и остави Дорье да си мисли, че е странна птица, дошъл да се разхожда наоколо просто ей-така. Никой освен него не знаеше за тайните писания на учения Гялдзен, които той пазеше у дома в трезора си. Никой не знаеше, че в ония времена тук, в тази безрадостна местност, са изчезнали двама млади мъже, които по-късно са разказали за среща със странно същество, подобно на човек.

Той бе получил документа при предишното си идване. Даде му го престарелият пазач на един полуразрушен манастир. Повери му ценния къс хартия, защото искаше да го опази от гнева на китайците, които рушаха всичко, свързано с тибетската култура.

— Това писмо крие тайна — каза му тогава старият мъж. — На четиристотин години е. Запази го и когато времената се променят, го върни обратно тук!

Той погледна набразденото от дълбоки бръчки лице на светия мъж и внезапно изпита силното усещане, че е много близо до решението на загадката, която го занимаваше години наред.

Чуха се приближаващи стъпки.

Някой отвори ципа на палатката. През процепа се протегна ръка, която държеше купичка димящ чай.

— Добро утро — чу гласа на Темба.