Както често става с подобни истории, и тази книга се роди от разказите ни. Възникна от желанието да четем повече книги от онзи вид фантастика, който обичаме и понеже никъде не намерихме такава, решихме сами да създадем нещо.

Сигурно има много и най-различни разкази за хора, елби и джуджета, затова и ние искахме да напишем нещо подобно. Дори се надявахме на нещо повече — да преоткрием старите представи на човека и възхитата при неочаквания поглед върху свят, който, макар и неистински, притежава някаква своя си действителност.

Ако казаното дотук се стори някому твърде помпозно, можем да го кажем и съвсем простичко: историята бе написана, за да отдадем с нея почит на Дж. Р. Толкин, стария майстор-разказвач, който ни разказа за срещата на един малък народ с Пръстените на Силата и с последвалата банална мисъл, че никой от многото му последователи не поде отново тази централна тема. А както е известно, подражанието е най-добрият начин да се подмажеш. Но от обикновено подражание историята ни прерасна в нещо, което не бяхме очаквали.

„Всяка история, която наистина грабва читателя, казва Толкин, е история за някаква смърт.“ На прага на онази възраст в човешкия живот, в която осъзнаваме, че един ден времето на всеки от нас изтича, ние осъзнаваме и ценността на този ограничен живот. Времето се превърна в определящия фактор в нашата история, но при всяка нова преработка към него като части от мозайка се прибавяха и наслагваха други обстоятелства, за чиито смисъл, а още повече и взаимовръзки, нито един от двамата автори бе предполагал нещо в началото.

В началото, например, на малкия народ на Елдерландия бе отделена решаваща роля в сблъсъка, но че тя по такъв начин ще се обвърже с основата на неговото съществуване — това не бе планирано. Разбира се, бяхме наясно, че, следвайки определена традиция в приключенския жанр, историята ни ще бъде населена предимно с мъже. Затова за авторите и ролята на Марина бе интересна в развитието си. Най-много обаче ни изненада Гврги, съществото от блатото. Първоначално той бе замислен просто като комична фигура, за да смекчи патоса на героизма, но постепенно взе да излиза все по-напред, докато накрая се превърна в една от ключовите фигури.

Тук е може би мястото да се спрем и на някои технически подробности. Още от самото начало съществуваше основната идея джуджетата да бъдат изобразени в романски стил, а елбите — в готически (съществува едно схващане на романтизма през осемнадесети век, според което архитектурата на готиката е по-естествена). Не можехме обаче да предвидим до каква степен тази архитектонична метафора ще проникне разказа ни. А фактът, че това е първият фантастичен роман, в който в тази, най-общо погледнато, средновековна действителност, съвсем логично се появява своеобразен прототип на автомобила, меко казано направо ни порази.

Що се отнася до някаква пряка полза или преносно значение, намерението на авторите бе този роман да не притежава такива. По своята същност за нас той бе като че ли преди всичко експеримент. След като дълги години се бяхме занимавали с теория и критика на фантастична литература, искахме да разберем как става всичко на практика. Защото, както казва Умберто Еко, каквото човек не може да преподава, трябва да разказва.

И така, запознатият читател ще намери в тази книга някои образи и мотиви, теми и механизми, които познава от други романи. И за това научихме доста неща, докато създавахме книгата. Все някога идва моментът, когато цялото знание трябва да се изхвърли зад борда, за да можем да си послужим с фантазията.

Защото в крайна сметка важна е само историята, а не разказвачът ѝ.

Дрохтерсен/Кьолн, есента на 1997
Хорст фон Алвьорден
Хелмут В. Пеш

ПРЪСТЕНИТЕ НА СИЛАТА

В прастари времена Князът на елбите изковал седем пръстена на Силата.

Три дал на хората, да могат да бродят през Средните царства, когато поискат.

Над два зорко бдели Майсторите на джуджетата, които пазели вратите на Подземния свят.

Един красял ръката на самия Княз, който управлявал Горния свят.

Какво станало със седмия пръстен, никой не знае.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА СВЕТЪТ?

Светът, който познаваме, е разделен на три:

В Горния свят управлява Великият княз на елбите. Елоаите, или Пробудените, както те сами се наричат, са красиви, с младежки вид и никога не остаряват. Те се отдават на любовта като на дворцова игра, но усилията им никога няма да излязат извън този стадий. Елбите са неродени; един ден съществуването им просто е било извикано във водите на Събуждането, когато Бог, превъплътен в младеж, срещнал своята невеста, Господарката.

В миналото елбите построили мост към Средните царства и там им харесало. У тях се появило неудържимото желание да участват в живота. Онези, които останали, се свързали с хората и станали наполовина човеци. Това са горските елби, които продължават да имат особено отношение към всичко, което разцъфтява младо и свежо в природата. Другите, които отказали да последват техния призив, се превърнали в призрачни елби. Те живеят далеч на запад, от другата страна на магическия Пояс на Забраната, и продължават да кроят планове за завладяването на света. Когато Князът на елбите разбрал това, чрез силата на своя пръстен затворил вратата към Горния свят.

Средните царства са светът на хората, които са най-различни по цвят. Този свят е и мястото, където се водят най-много борби и битки и където се тълпят всички същества.

Най-голямата държава е Империя Хумана, в чиято столица — Магна Ауреолис, вече почти хиляда години управлява Императорът.

Империята е в конфликт с Царствата на изток и на юг и под непрекъсната заплаха от Царството на тъмните призрачни елби, което се простира отвъд Западното море. Но оттам вече много столетия наред не се чуват никакви вести.

Империята е феодално общество с хуманистични възгледи за живота. Науката, която се преподава в колегиуми в цялата държава и в големия университет на Алатурион, е свободна, няма ерес и гонения. В ежедневния живот и в течение на цялата година религията играе важна роля, но за разлика от нетолерантните религии в други страни, тук от години гоненията са смекчени поради факта, че почитането на мъжкия Бог, наричан „Отец“, е равнопоставено с почитането на женска Богиня, наричана „Божията майка“.

Подземният, или Долният свят е мрачното Царство на джуджетата. Те са сътворени, а не заченати, от Майстора, който е и техен Бог, и от Майсторката, неговата женска половина. Първите техни творения са трима братя, известни като Бреги, Фреги и Греги, макар че истинските им имена са много по-дълги, защото за значението на едно джудже се съди по дължината на неговото име. Това, че не са родени, а сътворени, тримата възприели като проклятие и затова един ден заедно със свитата си разбили вратите на Подземния свят и нахлули в Средните царства. Там джуджетата се разпръснали, за да създадат свои царства, повечето във вътрешността на планините, защото се чувствали добре само тогава, когато били заобиколени от яки стени. Тук джуджетата, които сами по себе си са безполови, могли да създават деца. Правели го заедно с човешките жени, които отначало примамвали с подаръци. Сред тях обаче имало и такива, които оценявали сигурността, предлагана им от джуджетата.

За да не се разпръсне народът им съвсем, Бреги и Греги решили да използват силата на своите пръстени и да затворят вратите към Подземния свят. Но колко от джуджетата останали Горе и колко се върнали Долу и какво е станало с тях, учените никога не узнали. Знае се само, че желанието за живот у джуджетата никога не е угасвало и един ден те отново ще се върнат.

В писанията на Магистър Атаназиос фон Нола се казва още, че тези светове са всъщност един-единствен, само че в три различни стадия на съществуване: младост, зрелост и старост. Там пише още, че ние всички идваме от Горния свят, за да завършим последните си дни в Подземния, така както човекът се ражда от любовта и след смъртта отива в гроба. Но дали всичко това е истина или само представа, знаят единствено Бащата и Майката.

Откъс от забранената Mundorium Theoria Sacra на Кверибус Тракс, пазена в тайните архиви на университета в Алатурион.

В памет на Дж. Р. Р. Толкин.
Major qui nemo repertus.

1. Стари приятели

Когато магистър Адрион Лерх, кустос на Националния музей на Елдерландия, оповести, че за петдесетгодишнината на своята дейност като такъв смята да отстъпи поста си на по-млад от него, въздухът над големия пазар на Алдсвик затрептя от слухове. Хората стояха по ъглите на улиците, седяха в гостилниците и бирариите и всички разговори се въртяха все около една и съща тема.

Магистър Адрион едва ли можеше да избере по-подходящо време за съобщението си от последния ден на ежегодния тридневен панаир в Алдсвик, който се провеждаше не само на пазарния площад, а и в съседните по-близки и по-отдалечени улици и улички. Освен това магистърът бе съобщил и името на своя заместник и точно тази вест предизвика най-много приказки не само в града. Скоро за това щеше да говори и цялата държава, защото многобройните търговци, пътуващи артисти и посетители на панаира щяха да разнесат новината с бързината на разрастващ се пожар. Имаше и нещо друго: Адрион Лерх не бе избрал никого от верните си помощници, както всички очакваха.

— Кой е тоя Кимберон Вайт? — изръмжа старият Ом Хинер, едър селянин от Цвикел, местност между реката Андер и Гурик-ауф-ден-Хьоен. — Май не е оттука, а?

— Да не сте посмял и дума да кажете срещу младия Ким! — закани се остро чифликчийката Металуна Кнопф. Трябваше да вика, защото старият Ом вече беше почти глух. — Момчето е от стар род от равнината и не е виновно, горкото, че родителите му загинаха при голямото наводнение преди дванайсет години.

— Ама пък да сложи такъв младок на тая важна служба... — не се предаваше старецът. — На колко години е магистър Адрион?

— Хм... мой набор е, на седемдесет и две. Защо?

— Тогава и той не е бил много по-стар, когато е постъпил! — рече с триумфиращ глас чифликчийката. — А сега ми дайте десет пфунда от зеления боб! И не забравяйте, че смятам по-добре от вас!

Това, че магистърът бе избрал за кустос точно младия Вайт, накара някои от първенците на града светкавично да се появят в музея. Всекиго от тях Адрион Лерх отпрати внимателно и учтиво от канцеларията си, обяснявайки настойчиво, че определянето на неговия заместник е единствено негова задача, след като приживе и в пълно душевно здраве напуска поста и на последно — а може би и на първо място — не иска никого сериозно да засегне. Не, чувства се така добре, както отдавна не се е чувствал и смята възможно най-приятно да прекара остатъка от дните си със скромната пенсия, която му отпуска Съветът на Елдерландия. След това с усмивка затваряше вратата след загрижения съгражданин. Някои от тях бяха съвсем наясно, че новата бореща се за благото на държавата персона едва ли ще разчита на старите изпитани помощници (още повече на целия колектив), а ще се стреми по-скоро да „впрегне“ собствения син или братовчед в тежката служба.

Може да се запитате защо такава малка държава изобщо има нужда от музей. Но жителите на Елдерландия се гордееха със своята история и с пренесените от стари времена обичаи. Откакто преди повече от седемстотин седемдесет и шест години, преминавайки през планината Зихел*, се бяха преселили на север, за да водят скромното си съществуване в това забравено кътче на света, те бяха записвали и съхранявали всичко, което им се струваше ценно. Е, имаше и неща, които някому от Големия народ на Човеците можеха да се сторят ненужни дреболии — да речем лулата на големия Торгрим Финк, която бе по-висока от едър мъж от Елдерландия (а нейните жители са средно четири елдерландски стъпки и осем инча по-високи от брадатите джуджета), или списъците за наличния добитък в северния район (там животните се увеличаваха), или пък квотите за улов на рибарската гилдия от устието на Елдер (те падаха от година на година).

* Зихел (нем.) — сърп. — Бел. прев.

Не беше лек животът на елдерландците. Вярно, заради топлото морско течение край западните брегове климатът бе умерен и по хълмовете южно от Елдер вирееха лозя, от които добиваха вино. Е, когато ставаше въпрос дали става за пиене или не, мненията се разделяха на две. Високите, непристъпни планини, които като верига ограждаха страната на запад и на юг и я отделяха от останалия свят, осигуряваха известна защита от прищевките на времето. Но тук, далеч горе на северозапад, реколтата зрееше късно и искаше здрава работа, затова елдерландците с право се гордееха с направеното.

Ето защо не бе никак чудно, че освен юнкерът от Гурик-ауф-ден-Хьоен и кметът на Андер, членове на Съвета на Елдерландия бяха и пасторът на църквата, пророчицата и кръстницата, която редовно пропускаше службата, и кустосът на Националния музей. При извънредни обстоятелства този съвет представляваше нещо като правителство на провинцията. Защото официално Елдерландия бе провинция на Великата Империя, макар че от незапомнени времена в този отдалечен край не се бе мяркал никакъв официален представител на Империята.

Общо взето Съветът нямаше много работа. По правило споровете се разрешаваха според обичаите от местните земевладелци или старейшините на гилдиите. Този път духовете се раздвижиха не заради въпроса може или не толкова млад мъж като Кимберон Вайт да заеме такъв висок пост, а просто заради факта, че елдерландците по принцип бяха противници на всякакви промени.

При повечето елдерландци любовта към съхраненото през вековете бе съпроводена от неутолима жажда за новости и непреодолимо влечение към клюкарстване и клюки.

В пивниците, където се събираха важните хора, изборът на новия кустос бе по-оспорван, отколкото в кварталите на обикновените занаятчии и търговци, където хората си спомняха за бащата на Кимберон, който дълги години бе старейшина на рибарската гилдия от устието на Елдер и бе казвал много умни приказки и правил много добрини. Но съдбата бе пожелала родителите на Кимберон да загинат при голямото наводнение през зимата на 760 година. Тогава внезапно затопляне на времето и продължили няколко дни дъждове бяха превърнали реките Андер и Елдер, при мястото на вливането на които е разположен град Алдсвик, в ревящи чудовища. Калните води бяха повлекли със себе си всичко, което им се бе изпречило на пътя — мостове и диги, части от градската стена и разположени до нея складове и къщи. Под ръководството на Валерон Вайт рибарите от устието на Елдер се бяха притекли на помощ на гражданите на Алдсвик и с лодките си бяха спасили по нещичко от залетите къщи, като понякога бяха излагали на опасност собствения си живот. Валерон и младата му жена наистина заплатиха с живота си, когато лодката им се обърна в бушуващите води. Малкият Кимберон остана жив благодарение на това, че навреме го бяха отвели заедно с другите деца в Гурик-ауф-ден-Хьоен.

— И въпреки това — взе думата Март Кройхауф, далечен роднина на семейството Вайт и мастит търговец, който можеше да се похвали с голяма къща на площада срещу кметството и обширно имение — този младеж не е един от нас, а само някакво парвеню от крайбрежието. А онези там винаги са си били особняци. Пътуват с корабите си по морето, където стават странни и страшни работи и живеят разни чудовища, тъмни елби и какво ли не още...

Той отпи глътка от огромната халба, която бе само негова и трябваше да му се връчва лично, когато седнеше на почетната маса, запазена за най-важните хора на града. А те се събираха в кръчмата „Златният плуг“, която се намираше отляво на къщата му на пазарния площад и както обичаше да казва Март, бе на средата на пътя към заседателната зала. В „Плуга“ се срещаха най-заможните и важни люде, но идваха и онези, които искаха да минават за такива. Долу на първия етаж седеше простолюдието — работници и някои от по-дребните чиновници, но за да седнеш горе в салона, трябваше да имаш дебел портфейл — за много от хората цените тук бяха по-високи от кулата на кметството. Затова и досега само малцина се бяха насладили на тъмната бира „Щарк“*, с която се славеше „Плуга“; долу наливаха само най-обикновен ейл, който не бе и наполовина така добър като гъстата черно-кафява течност горе.

* Щарк (нем.) — силен. — Бел. прев.

— Момчето е от уважавано семейство — възропта Керстен Хюфнер, писарят в кметството. — Разправят, че навремето Вайт били от първите, които преминали планината по тесните пътеки и дошли в Елдерландия. Сродени са с много именити фамилии, даже с юнкер Финк от Гурик-ауф-ден-Хьоен и, разбира се, с магистър Адрион...

Магистър Адрион Лерх, далечен братовчед на Валерон Вайт, бе прибрал малкия Кимберон при себе си и го бе отгледал със скромната си заплата и малкото, останало от имуществото на родителите му. Така надареният с нежна душа Ким бе отрасъл в музея, бе задавал умни въпроси и търпеливо бе изслушвал отговорите на служителите там. През годините, докато растеше, магистърът бе забелязал, че момчето имаше не само нежна душа, но притежаваше и някакво странно упорство, защото винаги искаше да знае всичко съвсем точно и не се предаваше, докато не получеше отговор, от който да е доволен. Когато се научи да чете, Ким започна сам да търси отговорите на своите въпроси. Тогава настъпи и моментът, когато реши, че иска да научи езика на Високите, защото някои отговори се криеха само в писанията на хората, които не можеше да разчете. Така Ким се докосна до Общия език, на който джуджетата, елбите и даже тъмните елби се разбираха помежду си и владееха успоредно с родните си езици. Впусна се в изучаването му с такава енергия, че само след по-малко от година можеше гладко да чете и разбираше всичко. Най-накрая можеше да изследва документите на Високите хора, в които се разказваше за общата им история. От наученото гладът му за знания още повече се изостряше.

А после неговият пастрок и учител заговори за големия университет в Алатурион, оттатък планината Зихел. Това, което бе посял магистър Адрион, вече покълваше. Следването в това старо и достойно гнездо на науката далеч надвишаваше финансовите възможности на рибарско семейство от Елдер, но гражданите на Алдсвик дълбоко уважаваха и оценяваха усилията на втория баща и помогнаха на младия Кимберон да следва история в Царството на Високите хора.

— Странен народ са, казвам ви — повтори дебелият търговец. — Какво добро може да излезе от някой, дето е следвал в чужбина! За цяла Елдерландия щеше да е най-добре, ако Лерх беше определил някой друг за наследник. Някой, дето честно е добил знанията си в Елдерландия, а не в някое си училище на Високите, където и без друго на нищо полезно не ги учат!

— Имате предвид вашия син Карло, нали? — Кметският писар не можа да се удържи да не направи забележката.

— Дрън-дрън! Въобще не става дума за това!

Истината обаче беше, че писарят бе уцелил болното място в тирадите на Март. Всички знаеха, че търговецът също искаше да изпрати сина си на юг да учи в търговското училище. Пари не липсваха, но само те понякога не са достатъчни. Както обикновено, от добре осведомени източници излезе мълвата, че момчето не е прието не заради финансова, а заради умствена недостатъчност.

Междувременно Кимберон бе завършил следването си успешно с бакалавърска степен, когато го настигна вестта, че в Алдсвик го очаква нова задача. Освен че трябваше да ръководи музея, той трябваше да напише и магистърската си работа и така окончателно да поеме по стъпките на своя предшественик.

— Струва ми се, че съдите прибързано — обади се глас някъде отзад. — Има много опасности, които дебнат малкия ни свят отвън и е добре да имаме до себе си човек, който се е осмелил да погледне над ръба на бирената си халба.

Погледът на Март затърси смелчагата и го откри — бе един обущар. Съдейки по облеклото и отличителния знак на гилдията, той беше от Елдермюнде* и явно бе дошъл само за панаира.

* С „…мюнде“ (нем. …münde) в края на думата в немския език обикновено се означават имена на населени места, които са разположени на устието на река. — Бел. прев.

Край на формуляра