Предговор към издание 2002 г.

(Ханс Бюхлер)

На едно заседание на работната група „История на разузнавателните служби“, проведено на 12 май 1995 г. в Тутцинг, Кристофър Ендрю, професор по нова и съвременна история в университета в Кеймбридж и ръководител на британската изследователска група на разузнавателните служби и един от най-известните научни експерти по тайните служби, каза следното:

„Който описва историята на двадесети век, без да се спира на ролята на резултатите от разузнавателните сведения, най-късно след 70 години ще бъде гледан като „динозавър“.“

В действителност разузнавателните служби придобиха значение, което ги постави далеч над ролята, отредена им от собствените правителства в самото начало на Втората световна война. С безпогрешния си усет и личния си опит от участието в тези служби, Вилхелм Ритер фон Шрам го разбра още в края на войната и го описа в студията си „Познаването на врага и науката за него“.

Това беше светкавичното развитие в областта на радиоразузнаването, предвидено много рано от автора. Конструирането и усъвършенстването на апаратите, които могат да бъдат разглеждани като предшественици на днешните компютри, дадоха възможност за разшифроване на радиопароли, чиито кодове преди това бяха смятани за неразбиваеми. Така воюващите страни се сдобиваха със сведения за врага, които и агент в най-добра позиция не можеше да осигури, поне не с необходимата бързина. В действителност противникът получаваше сведението по едно и също време заедно със същинския получател.

Дейвид Каан, авторът на книгата за германските тайни служби „Hitler’s Spies“ (Лондон 1978), което за съжаление не е издадено на немски език, казва следните много важни думи: „Сведението само по себе си не е достатъчно, трябва да притежаваш и силата“ — силата да отблъснеш очакваното нападение на врага, прилагайки съответните мерки, или да го изпревариш.

Ето един пример. Чрез разшифроване на германските радиограми кацането на германски парашутисти на остров Крета е било известно на противника с точност до минутата. По това време обаче англичаните не са имали необходимите резерви, които да изтеглят от Северна Африка и да ги хвърлят срещу тях. В този случай информацията за операцията не е помогнала.

От 1942 година нататък Вермахтът се изправя пред проблема, че много често има информацията, но не и силата, т.е. резервите, с които да запълни застрашените места. Пример за това е пробивът на съветските войскови части в района на завоя на Висла при Баранов през януари 1945 година. Германската страна е имала информация за готвеното настъпление, но Хитлер не е позволил да бъдат изтеглени от Западния фронт няколко дивизии.

От разстоянието на изминалото време и събитията, разбира се, лесно може да се установи, че при многократното числено превъзходство на съветските войски, дори и да бяха пристигнали навреме на Източния фронт, малкото на брой германски дивизии едва ли биха възпрепятствали падането на Третия райх.

На Великобритания ѝ трябваше доста време, докато позволи да бъдат публикувани разшифровките на германски и японски радиограми от Втората световна война. Под наименованието „Ултра“ за разшифровките на германските и „Мейджик“ за японските радиограми от Европа, в „Блетчли Парк“ (БП) в Бъкингамшир учени и техници много успешно са работили по разшифроването на вражеските радиограми.

За разлика от германския Райх, в „Блетчли Парк“ англичаните са концентрирали всичките си сили в разчитането на закодирани радиограми. Мястото също е било избрано много добре, намира се по средата между Кеймбридж и Оксфорд, Лондон също не е далеч. В края на войната персоналът там е наброявал около 10 000 души.

Заедно със създаването на атомната бомба, „Ултра“ и „Мейджик“ са били най-строго пазената тайна на Втората световна война. Разпоредбите за опазване на тайната са били толкова строги, че само един много малък кръг от посветени лица е знаел истинския произход на съобщенията. Преди да бъдат предавани на други хора, съобщенията били така преправяни, че истинският подател да остане неизвестен. Като източници са посочвани напр. „източник във Върховното командване на Вермахта“, „неутрален източник“ и т.н., като трябвало да има съответствие между посочения източник и съдържанието на текста.

В резултат от тези мерки за сигурност, в документацията на военните щабове на британските и американските войски липсват сведения за „Ултра“ или „Мейджик“. Това сигурно е и една от главните причини за разпространението на легендите след войната, в които непрекъснато се появява „предателят“ от Върховното командване на Вермахта, Главното командване на сухопътни войски или Главната квартира на Фюрера.

Книгата на проф. Ф. Хинсли, Е. Томас, С. Ф. Рансъм и Р. Найт „British Intelligence in the Second World War“ (Лондон, 1979–1984, в три тома), за първи път по официален път запознава обществеността с резултатите от работата в „Блетчли Парк“. В първото издание Вилхелм Ритер фон Шрам не е имал на разположение това произведение.

Оттогава насам бяха публикувани доста материали по темата „Ултра“ и „Мейджик“, както и по други теми, свързани с разузнавателните служби, което стана възможно благодарение на разсекретяването на документите на правителствата на САЩ и Великобритания. Тук трябва да се спомене и връщането през 80-те години от САЩ на заграбените документи на Вермахта и на Главната служба за сигурност на Райха.

Като резултат от това някои събития в това издание трябваше да претърпят нова оценка, други, неизвестни, трябва да бъдат споменати, наложиха се поправки и допълнения.

Преди години авторът не е могъл напълно да осъзнае важността на един важен аспект на класическите разузнавателни служби — подкрепата и създаването на съпротивителни движения в териториите, окупирани от Вермахта. Без осигуряването на обучени специалисти, взривни материали и оръжие от страна на разузнавателните служби на Съюзниците борбата срещу германците едва ли щеше да достигне размерите, които всъщност достигна. Допълнително и съвсем целенасочено тази борба за дълго време отравяше взаимоотношенията с цивилното население и принуждаваше командването на Вермахта да изпраща много дивизии в окупираните райони, от които спешно имаше нужда в местата с бойни действия, където липсата им силно се усещаше.

Вилхелм Ритер фон Шрам постави въпроса дали във времето на електронното разузнаване все още има нужда от агенти и доколко те са полезни. Още през март 1945 година Гелен му съобщава, че шпионинът и в бъдеще ще има голямо значение (вж. забележка 32)*. Гелен е имал право и думите му се сбъдват. В началото на XXI век няма разузнавателна служба, която би се отказала от класическия шпионаж. И на Запад, и на Изток има модерни компютри, което означава, че методите за кодиране са станали още по-сложни, декодирането — естествено, също. И сега, както и преди, агентът е незаменим.

В допълнителна глава към това издание (IX) е показано как е работил отделът към Генералния щаб през войната. Примерът показва колко методично са били обработвани постъпващите съобщения от разузнавателните канали и как е била съставяна картината за състоянието на врага. Като приложение са публикувани и откъси от съобщение, което Гелен и сътрудниците му са изготвили за дейността на своя отдел през юли 1945 година за армията на САЩ.

Мюнхен, декември 2001
Ханс Бюхлер

* В настоящето издание забележките на автора са отбелязани с римски цифри, а на Ханс Бюхлер — с арабски.

ВЪВЕДЕНИЕ

До този момент няма съвременна книга, която да се е опитала да анализира Втората световна война в Европа от гледна точка на разузнавателните служби. Това издание прави първия опит, като несъмнено е ясно, че той ще остане фрагментарен — та нали същността на тайните служби е да пазят в тайна начините си на работа, средствата и хората, с които работят.

Това се отнася преди всичко за едната страна, за шпионажа. Има обаче и друга страна, тази на научните изследвания и изучаване на образа на врага, с което се занимава тази книга, като желае да отговори и на главния въпрос за резултатите от дейността на тайните служби през Втората световна война. Къде е била поставена тежестта? По време на бойните действия шпионажът ли е бил основното и чрез него придобити ли са знанията, които правят възможни и улесняват съвременното водене на военни действия?

Този въпрос получава в книгата отрицателен отговор, затова първоначално заглавието трябваше да бъде „Беше съвсем различно“.

През Втората световна война от 1939 до 1945 година тежестта за тайното събиране на сведения, тоест на същинското разузнаване, в огромна степен лежеше върху службата, която германците наричаха Ic (отделът се ръководи от трети генерал-щабен офицер), а западните съюзници — G2, както впрочем я наричат и днес.

В решаващите години на войната от 1943 г. нататък събирането на сведения чрез шпиони и информатори играе само второстепенна роля, а след 1944 г. те напълно отпадат, както се вижда от последния раздел на тази книга. В същото време последният раздел е и квинтесенцията на целия опит на автора, събран във върховни командвания. Все пак трябваше да измине време, за да могат събитията да бъдат оценени от дистанция и да бъдат критично осветлени. Естествено, за допълване на информацията бе взета под внимание и посочената в края допълнителна литература, оценена от гледна точка на собствения военен опит.

Авторът не е работил за нито една „тайна служба“, в обичайното значение на тези думи, нито за Абвера на адмирал Канарис, но преминава съответното обучение и след това служи в отдела по външно разузнаване на едно от армейските главни командвания. През 1941, след това от 1943 до 1944 година е командирован към ръководните отдели на различни войскови групи, и по-точно към техните Ic, тоест генералщабните офицери. Чрез тази дейност той придобива необходимия поглед върху нещата — както на Изток, така и на Запад.

На Изток след 1941 година той се запозна с резултатите от разузнавателните действия, които бяха пазени в най-строга тайна, за да не се запушат „сигурните източници“. Дори в годините след войната в следвоенната литература по този въпрос се появяваха само откъслечни сведения, затова в това отношение все още съществуват много бели петна.

Настоящата книга се опитва да ги отстрани, доколкото е възможно, затова някои събития от войната тук се появяват в нова светлина.

По какъв начин непосредствено преди и по време на войната са осигурявани тайните сведения? Кои институции са натоварени с тази задача и са я изпълнявали? Само за шпионаж в познатия смисъл на думата ли става въпрос? Основната работа и основните резултати дело само на Абвера ли са? На тези въпроси предстои да се даде отговор в тази книга.

Впрочем на Абвера, от германска, а напоследък и от чужда страна се посветиха толкова много книги, че ние няма да се спираме по-подробно на него. Историята на Абвера е позната и тя е трагична. Не адмирал Канарис и неговите офицери носят вината за това, че в течение на войната службата все повече минава в сянка и накрая залязва. Това е резултат от особените отношения и от недоверието на Върховния главнокомандващ, който не допускаше единно ръководство на разузнавателните служби. Навсякъде и във всичко той искаше да разделя и да владее.

В тази книга се разглеждат дейността и резултатите от нея не само на германските тайни служби, но и на другите европейски тайни служби от 1937 година нататък. Има доста изненади, които никак не съвпадат със създадения клиширан образ. В противоречие със страховитата сериозност на повечето шпионски истории, изникват комични ситуации, наподобяващи бурлески, които заслужават специално да бъдат представени.

Заиграванията по радиостанциите и радиоизмамите, за които ще стане въпрос, също влизат в глава „Забавни истории“ — почти всяка от разузнавателните служби е водила противника за носа или е водена от него.

Впрочем задачата ни с тази книга не е да опишем цялата история на разузнавателните служби в Европа, практически това би било и невъзможно, тъй като в тази област за целта липсват каквито и да било документи. Основно трябва да намерят своя отговор главните въпроси и да бъдат представени основните тежести в разузнаването, които да дадат един общ поглед върху нещата. Преди всичко обаче трябва да бъдат отстранени погрешните представи.

Разузнаването на врага трябва да се обхване изцяло с поглед, за да могат да се очертаят някакви контури. Чак издаването на мемоарите на „големите“ шефове на разузнаването, на тези, които доживяха края на войната, ни доближи малко до целта, макар че и те премълчават доста важни неща.

Наистина има документи, но по-голямата част от документацията на германската страна в края на войната е пръсната или унищожена. Каквото е останало или тайно е било укрито някъде, като например „Чужди войски — Изток“, или попада в чужди ръце и в крайна сметка се озовава в тайните архиви на победителите. След това бива засекретено, така че не може да бъде научно изследвано.