[Случайност]

Кой можеше да си представи, че ще се случи подобно нещо? На тавана на Хътън Хол, провинциалната резиденция на един отдавна починал министър-председател, беше открита картина на Клод Лорен, смятана отдавна за безследно изчезнала. Отлетях за Лондон, за да оценя неочакваната находка и да наддавам на търга, докато предлаганата сума не надвиши възможностите ни. Имах късмет в наддаването за масленото платно от седемнадесети век и то стана притежание на Дома на изкуствата в Цюрих, от чието име участвах в аукциона.

„Пейзаж с арката на Константин“ беше майсторски нарисувана картина на празнична вечеря, която обаче имаше един недостатък — повърхността на платното изглеждаше матова, което правеше самата картина някак мрачна. Това неприятно впечатление се създаваше от едно тънко като паяжина було, невидимо за неопитното око, и картината сякаш се затваряше пред наблюдателя.

Когато се прибрах в Швейцария, този дефект помрачи първоначалната радост от придобиването на майсторското произведение, което според директора по идеален начин допълваше сбирката от пейзажи от онази епоха, които вече бяха част от колекцията на музея. Незадоволителното състояние на картината обясних на директора с предположението, че през миналия век първоначалният фин слой смолист лак вероятно е бил подменен с изкуствена смола, която отразява светлината много по-силно от естествената. Макар че покритието става прозрачно като вода, с времето започва да посивява; на по-тъмните участъци от картината детайлите изчезват, дълбочината на помещението също се губи. Проблемът ми е много добре познат, завърших обясненията си, процедурата също ми е ясна, през петдесетте години тя беше много на мода при реставраторите и те доста бели направиха с нея.

Директорът на Цюрихския музей, мъж на около шейсетина години, беше работил дълги години с баща ми и когато ставаше дума за въпроси на изкуството и за майсторски усет, доверието си в него пренасяше и върху мен, сина и последователя на своя приятел. Той бе станал и мой учител. Бях поел ателието на баща ми преди около десетина години (без през това време уважението, на което се радваше, ни най-малко да пострада) и затова предложих на директора да отстраня дефекта. Направете го, каза той, погрижете се цветовете да възвърнат първоначалната си яркост.

Още нямаше дванадесет часа по обед. За днес нямах повече срещи и бях в най-добро разположение на духа. Новата поръчка бе доста привлекателна и след ужасното пътуване (книжната война с митниците ми струва доста нерви) исках да прекарам един свободен следобед в града. Двоумех се дали да не си купя един нов костюм и след това да отида да разгледам ретроспективната изложба на Он Кавара в музея на съвременното изкуство, но най-напред се разходих безцелно по оживените улици.

Очите ми жадно поглъщаха хиляди неща, но погледът не търсеше определени познати или пък случайни лица. Облачната покривка, която преди няколко часа гледах от самолета, се простираше пред мен като огрян от слънцето снежен пейзаж и скриваше от погледите на минувачите потъмнялото и тежко небе, и потапяше града в сянка. Откъм езерото духаше вятър, отвреме-навреме излизаха по-силни пориви, които подмятаха във въздуха хартии и всякакъв друг боклук. В ума ми се преплитаха далечни улици и близки площади — вчера бях в Лондон, днес вече съм в Цюрих.

Събрах парчетата в една картина — на града, моя град, където ненадейно открих приятеля си художник. Отдавна вече бяхме престанали да се срещаме като приятели, виждахме се само отвреме-навреме по работа или на публични места. И ето, че той точно днес пресече пътя ми, с нова приятелка. Още преди да се поддам на желанието да му се обадя, то изчезна. Двойката не бързаше, двамата бавно прекосиха улицата; всеки вървеше, вглъбен в себе си, и все пак оставаха много тясно свързани физически, съсредоточени един в друг.

Приятелят ми, художникът, отдавна бе оставил зад гърба си краткия миг на славата. Изложбата му в една цюрихска галерия бе предизвикала внимание и дори телевизията ѝ беше отделила време за коментар. При това той съвсем не бе направил нещо кой-знае какво, просто бе покрил паркета с филии хляб. По онова време мениджърите на една международна фабрика за хляб му бяха предложили да спонсорират негови изложби и в други градове, ако обаче използва нейния ръжен хляб.

Очите на жената с него бяха доста раздалечени едно от друго, правата черна коса и бялата кожа се набиваха в очи; жената беше японка. Колко влюбено я гледаше и как само докосваше хълбока ѝ, докато вървеше. Тя беше гъвкава, грациозна и по нищо не приличаше на предишните му приятелки, които добре си спомням. Вероятно танцьорка, помислих си. Силните прасци и възбуждащо малките гърди подкрепяха предположението ми. Наблюдавах жената с някакъв пристъп на завист, японската любовница на бившия ми приятел, художника, който обаче беше напълнял.

Имах време и си позволих волността да последвам двойката. Първоначално на сигурно разстояние, после се приближих безсрамно близо. Не ме забелязваха, защото нито за жената съществуваше друг, освен приятеля ѝ, нито за приятеля ми художник. Минавайки малко встрани от тях, забелязах една бримка на десния чорап на жената. Върху челото на приятеля ми една дълбока бръчка продължаваше линията на носа. Дали не беше преживял тежки сътресения, някаква раздяла, житейски катастрофи?

Когато все още бяхме приятели, вечер винаги си припомняхме местата, по които бяхме минали през деня. Всички задържаме субективната връзка между спомен и усет за пространство, философстваше приятелят ми художникът. Работата бележи изминатия път и определя някакво имагинерно ограничено пространство. По онова време художникът, изгубеният ми приятел, никога не би се спрял пред спортен магазин. А сега придърпа екзотичната красавица към себе си и ѝ посочи нещо на витрината. После я прегърна през тесните рамене, а тя обви ръка около не дотам нежните му хълбоци.

Бях се спрял най-безцеремонно, но притиснатите им едно в друго тела скриваха гледката от очите ми и не можех да видя предмета, който толкова много ги привличаше, че след малко влязоха в магазина. С любопитство и учудване наблюдавах през голямата стъклена врата как двамата взеха ролери, а един продавач им обясняваше нещо. Точно ролери! Старият ми приятел, художникът... Никога не се е интересувал от спорт, а в тази минута купува ролери. Ще се пръсна от смях! На гъвкавата му приятелка ѝ подхождаха ролерите, тя имаше точно подходящите крака за това.

Седнах в кафенето отсреща. Откакто живея сам, гледам на света с други очи, не се съобразявам много-много; погледът ми стана по-мъжки, по-безсрамен. Пред очите ми отново изникна бримката на чорапа, издаваща някаква небрежност. Тя придаваше на жената доста силно сексуално излъчване и я правеше уязвима, ранима, превръщаше я в плячка. Изведнъж силно я пожелах. Започнах да търся в указателя на мобилния си телефон един номер. Изкушаваше ме желанието да го изненадам, знаейки, че е съвсем близо, без той да може да ме види.

— Филип, ти ли си? — в гласа му не се долавяше голяма изненада.

— Купуваш ролери? — едвам сдържах подигравката си.

Той още беше в спортния магазин, вратата беше пред погледа ми и не го бях видял да излиза.

— За мен и Фумико — каза той името ѝ, без да го питам.

— Танцьорка ли е?

Той се изсмя. Смехът му ме ядоса.

— Момент, апаратът не приема кредитната ни карта.

От думите ми се подразбираше, че го бях видял и наблюдавал на улицата, но това като че ли изобщо не го интересуваше. В този момент чух женски глас:

— Опитайте с тази карта.

Гласът. Жената говореше без азиатски акцент, въпреки това можеше да е само Фумико. Буца заседна в гърлото ми. Преглътни, казах си. Мина по-лесно, отколкото очаквах. Нищо в живота не е истински вълнуващо и истински важно. Сам човек е един самотник. Двама са двама самотници. А трима? Трима самотници. И така нататък.

— Ало, Фил — обади се отново приятелят ми художник, — къде си се сврял?

Дори когато една двойка прекара нощта в общото легло, единението с другия не е възможно, то остава само копнеж. Не знам какво е минавало през ума на жената, която в бъдеще ще лежи до мен в леглото или вече е била до мен през една безсънна нощ. И аз не съм казвал никога над какво съм размишлявал или какво съм фантазирал, когато не съм могъл да заспя.

Общото легло също е разделено. Мъжът и жената се реят в паралелни светове, независимо дали спят един до друг или не. Съединението е илюзия и нищо не е неразделимо. Каквото и да искам, каквото и да желая, каквото и да правя и каквото и да става, ние хората винаги сме повече случайности един за друг, отколкото съзнателен избор.

[Ескалатори]

Приключих разговора с приятеля ми художник, без да му издам, че седя в кафето само на няколко крачки от него, прибрах мобилния телефон в джоба, уредих сметката и побързах да се махна, защото исках да избегна неприятния момент на срещата, в случай че след покупката на ролерите реши заедно с приятелката си да ме потърси в кафенето. Бързо влязох в следващия магазин. Приютен в удобното скривалище, си спомних беглото желание да си купя нов костюм, но не можех да избера между лек лен и смесена тъкан с коприна. За момент се опитах да се спася от този избор и си представих, че отивам на спортния щанд и също си купувам ролери. В следващия миг осъзнах колко комична щеше да е ситуацията. Можех поне да попитам за нови ракети, макар че вече от години не играех тенис. Но затова пък имах време.

Два ескалатора един до друг, аз пътувах нагоре, Джоди надолу. Видях я веднага, но тя не ме виждаше. Случката мигновено ме връхлетя; изненадата беше толкова силна и внезапна, сякаш бях попаднал в засада.

Джоди не беше сама. Мъжът до нея непрекъснато ѝ говореше нещо, не спираше, а едно дете настойчиво я дърпаше за дрехата. Докато говореше, мъжът — недобре избръснат и прекалено висок — се навеждаше към Джоди, която стоеше неподвижно със скръстени на гърдите ръце. Детето, момиченце на около шест-седем години, приличаше досущ на нея. Малката сигурно беше дъщеря ѝ, да, така само децата се вкопчват в майка си, естественото продължение на тялото им. Значи Джоди имаше мъж и дете, семейство, вероятно беше омъжена.

От онова далечно време изплува тя и погребаното минало отново се превърна в жива действителност. Джоди стоеше пред мен, по-невзрачна, отколкото я помня. Приличаше по-скоро на делова жена, отколкото на момичето спортен тип на двадесет години, което беше по онова време. Поне такова бе впечатлението ми. Дали заради строгите очила, които носеше сега? Или заради плисираната пола, блейзера, шала около врата; толкова елегантна навремето не би излязла, никога.

В онова лято, когато любовта ни свърза, тялото ѝ бе гъвкаво, подвижно, мускулите стегнати и едновременно с това приятно меки, тя самата бе бърза. Джоди имаше красиви гърди, а в сгъвката на коленете ѝ се очертаваха леки възглавнички. В началото ми се стори, че е с крехко телосложение, грациозна, истинска жена — малка, фина. Освен това тялото ѝ беше издържливо и с някаква учудваща сила, което много подхождаше на тясно прилепналите ѝ джинси. Колко широки в действителност са раменете ѝ разбрах едва когато за първи път я притиснах в прегръдката си.

През изминалите десет години фигурата ѝ беше се променила, тя бе отслабнала, очертанията ѝ бяха станали по-остри, лицето изпито. Енергията ѝ сякаш бе окована, укротени бяха невъздържаната ѝ радост от живота и желанието за всичко, което можеше да бъде почувствано и физически усетено. Дали някогашната спортистка вече не спортува? Тъмно боядисаната коса беше подстригана в модната къса прическа, която откриваше тила. Тогава Джоди беше руса и изглеждаше наистина добре — жизнена, с еротично излъчване и здрава. Косата ѝ беше дълга и обикновено пристегната в кокетна конска опашка. Когато след партията тенис развържеше мократа от пот лента и разтърсеше глава, косата ѝ се разлетяваше на всички страни като разкошна грива. А когато спеше до мен в леглото, тази коса се разпиляваше като ветрило, което покриваше цялата възглавница, която не беше никак малка.

Джоди все още не подозираше физическото ми присъствие, защото полезрението ѝ бе ограничено, мъжът, който ѝ говореше какви ли не глупости, приковаваше вниманието ѝ и искаше да го слуша. Ръката му грижовно лежеше върху гърба ѝ, където между плешките ѝ, веднага си спомних, имаше една бенка, голяма горе-долу колкото нокът.

Дъщеря ѝ обаче бе забелязала изненадата и втренчения ми поглед. Момиченцето изду бузи и се опита с ръце и с думи да каже на Джоди и да посочи непознатия, който ги бе зяпнал, но майката не обърна внимание на настоятелното дърпане. И тъй като, докато бързо се приближавахме едни към други с ескалатора, детето не успя да привлече вниманието на майка си и да го насочи към мен, то за наказание ми изплези език. Тази проява на невъзпитаност не убягна на майката, тя му се скара и погледна за кого беше предназначен изплезеният език.

Погледите ни се срещнаха, Джоди изведнъж застина и веднага сложи ръка върху устата на детето. Вероятно жестът изобщо не беше предназначен за момичето, а за мен и трябваше да изрази всичко: между нас вече не съществуваше нищо, край. Очите на дъщерята бяха същите като тези на майката — кехлибарени. Детето широко ги отвори и сбърчи чело — за него случката беше само игра, то се опитваше да захапе ръката на майка си, която продължаваше да притиска устата му.

Разминахме се в двете посоки толкова близо един до друг, че успях ясно да видя сапфирения пръстен върху ръката на Джоди. Тя изглеждаше като вцепенена, така, както и аз бях. Нито кимване с глава, нито поздрав; никакъв звук. Само втрещеният поглед с толкова много болка в него. Като попадение точно в целта.

Детето не подозираше на кого бе изплезило език и направило физиономия, не ме познаваше. А и откъде ли? Дъщерята на Джоди ме виждаше за пръв път. Аз самият до този момент не знаех, че съществува такава дъщеря и бях сигурен, че Джоди никога не ѝ е разказвала за мен. Връхлетя ме усещането, че нещо съм пропуснал, дори че всичко съм направил не както трябва. Но вече беше твърде късно.

За мъжа, придружаващ Джоди, станалото бе просто поредната случка от деня; откъде можеше да знае колко невероятно беше всичко. Мъжът продължаваше да говори, обърнат към вкамененото лице на Джоди и вероятно изобщо не забелязваше стената между мен и нея. Веднъж разделени, оставахме разделени завинаги. Любовта ни беше мъртва. Без Джоди онова лято, за което смятах, че отдавна е преодоляно и забравено, щеше да има съвсем друг облик и други цветове, щеше да остави други следи и други отпечатъци. Случайността ни събра, а съдбата ни накара да се разделим. Без някогашната ми приятелка нещастната история нито щеше да започне, нито щеше да се случи; онези взаимовръзки и ужасният край нямаше да бъдат възможни.

Още в първия миг, когато видях Джоди, изпитах чувството, че се препъвам и подът изчезва под краката ми. Първо пътищата ми този ден се кръстосаха със стария приятел, художника, а сега срещам Джоди. Знак ли беше? И ако бе така, какъв, защо? Изненадах се от срещата с предишния ми другар, но срещата не предизвика никакъв шок, защото се бяхме разделили някак естествено, незабележимо бавно, без всякаква кавга. Срещата с Джоди обаче ме разтърси.

Замаян и с объркани мисли стъпих на следващия ескалатор, после на по-следващия. Опомних се чак, когато стигнах последния етаж и веднага тръгнах обратно надолу с ескалаторите — като парализиран и неспособен да правя нещо друго. Миналото отново си проправи път и първи се появиха заключените спомени за онова време и за онази лятна любов. Случайната среща с приятеля ми художник и глупавото ми хрумване да му се обадя по телефона, а после и бягството ми (от срам) ме вкараха в клопката на тази среща с Джоди. В този ден, който така добре беше започнал, вече не виждах никакъв начин да се спася от спомените, под чиито кръстосан огън бях попаднал без да искам, и затова се видях принуден да потърся спасение в разказа.