Хитлер и тайните служби

Първа глава

Хитлер и шпионажът

Хитлер наистина проявява усет за тайните служби, но всъщност само за наблюдението, за шпионажа. Това, което подхранва агресивната му фантазия, не е познаването на врага, а авантюрата на тайното събиране на информация. Това определя и отношението му към Канарис.

През последните предвоенни години и в началото на войната силно го впечатлява тази непроницаема личност, която навсякъде оплита тайните си нишки. Адмиралът непрекъснато е на път със секретна мисия, но, както казва Маргрет Бовери, бяга и от самия себе си. В началото Хитлер вярва, че шефът на Абвера е в състояние да направи за него какво ли не, дори да организира по света въстания в полза на германците. Когато обаче всички те претърпяват неуспех, отношенията между двамата все повече се влошават.

Явно още в самото начало на похода срещу Русия Канарис вече е бил изгубил доверието на Хитлер, защото той го приема лично само още няколко пъти, и то по изключение. По силата на рутинните си задължения обаче Канарис се явява на официални доклади пред фелдмаршал Кайтел, шефа на Главното командване на сухопътни войски.

Валтер Варлимонт казва по този повод:

„Посещенията на шефовете на служби и отдели във „Вълчето леговище“ бяха най-вече при шефа на Главното командване на Вермахта, който от своя страна поддържаше връзката със службите си и чрез посещения в Берлин. Канарис почти винаги идваше придружен от тримата си шефове на отдели, както обичаше да казва, за да „му олекне на сърцето“, като при тези посещения разговорите бяха по-скоро намеци за загрижеността и на двамата от положението“.

В труда на Хилгрубер „Стратегията, политиката и военното ръководство на Хитлер през 1940-41 г.“ за Канарис се казва следното:

„Противно на оптимистичните виждания на Глав[...]“

Поляците приписват на съгражданите си от германски произход. Много от тях след това скъпо е трябвало да заплатят този грях, когато гневът на полския народ се обръща срещу тях. Започва жестоката ескалация на събитията.

Какво всъщност се случва?

Както е известно, Хитлер е заповядал нападението над Полша за 26 август 1939 г. В ранните утринни часове на този ден германските армии, разделени в две групи войски, трябва да пресекат границата между Балтийско море и Бескидите. Но на 25 август британският посланик Хендерсън се намесва и така войските са задържани още веднъж, за да се даде последен шанс на политиката. Хитлер е трябвало да се съгласи на този ход, за да не се провали съвсем пред международната общност.

Рисковано е положението и по отношение на готовността на свързочните отряди. Все още свръзките не са така добре попълнени, както това става по-късно, нито действията помежду им са добре координирани, отрядите нямат опит. Възможно ли е заповедта за ненападение да се спази навсякъде?

Тук генерал Фелгибел доказва качествата си като шеф на свързочни войски във Вермахта и в сухопътни войски и така става възможно това, което „компетентните“ специалисти смятат за неизпълнимо — войсковите части са задържани и нападението е отложено. До полунощ заповедта е получена и в частите, разположени най-близо до границата. Това говори, че свързочните части са много добре обучени, което се доказва и по-късно.

Само в един случай се стига до фиаско — не успяват да върнат един отряд със специално поръчение. Така мирът е нарушен на 26 август 1939 г. Тази команда от около 50 човека, водени от лейтенант Херцнер, има за задача изненадващо да нападне и завземе тунела на прохода Яблунка, за да осигури преминаването през него на германските части. Отрядът се състои в по-голямата си част от поляци или германци, говорещи полски.

Без да бъдат забелязани, през нощта на 25 срещу 26 август войниците от този отряд преминават словашко-полската граница. За свръзка със Седма баварска дивизия, която е в бойна готовност за нападение северно от Силайн, лейтенант Херцнер е получил радиостанция. Става ясно обаче, че в прорязаната гориста местност апаратът не функционира. Така връзката с отряда не може да бъде осъществена и войниците минават границата, започвайки на зазоряване своята война срещу Полша — проходът Яблунка и тунелът са завзети, след кратка престрелка и полската гранична гара Мости северно от прохода, а войниците от един товарен влак, който е спрял там — пленени. Полските работници, които отивали за смяната си в Олса, на бърза ръка били затворени в една плевня, служеща за склад на инструменти.

Какво става след това?

Седма дивизия, която трябва да пристигне след щурмовия отряд, не се появява. С петдесетината си войници Херцнер, така да се каже, увисва във въздуха, а през това време пленените стават все по-неспокойни. После някой се сеща за телефона на гарата, който все още работи. След известно време е осъществена връзката със словашката гранична гара Кадеа, а след това успяват да се свържат и с първия генерал-щабен офицер от Седма дивизия — майор Райхелт. Той заповядва на лейтенант Херцнер незабавно и по възможност без да се набива на очи, да изтегли частта си. Тунелът Яблунка (само единият подстъп) е взривен от поляците. Много по-ужасната последица от цялата история обаче е, че възмущението на поляците от нарушаването на мира се обръща към местното население германци, на които се приписва отговорността за извършеното.

Подобни акции, саботажи и всякакви авантюри — това е основното, което интересува Хитлер в работата на Абвера на ръба на легалното водене на война и той се радва, когато слуша разказите за тях. Когато обаче слуша за шпионаж в собствената си сфера, веднага реагира остро.

Но на 17 май 1942 г. с неприкрито уважение Хитлер говори за съветския шпионаж и го нарича „много по-добър от нашия“. С помощта на международните комунистически организации той невероятно добре се е прикрил като определен възглед за света, смята той.

Каква оценка дава той на Абвера? Хитлер не го изговаря гласно, но критиката му се усеща между редовете, когато в тази връзка казва, че „ние още не можем да се мерим с това бронирано оръжие на руснаците“, т.е. не сме знаели за новия Т 34, който така неприятно изненада германците. През 1941-42 г. сухопътни войски все още нямат противотанковите оръдия, с които да се противопоставят на Т 34. Само зенитните 8,8 мм оръдия могат да се справят с тази задача.

На 22 май 1942 г. Хитлер прави един екскурс в социологията на шпионажа и казва, че днес съществуват две групи хора, които се занимават с шпионаж — т.н. „добро общество“ и пролетариатът. Средната класа била твърде здравомислеща, за да се занимава с такава дейност. Ако някой искал ефективно да се бори с шпионажа, можел да го стори единствено, ако недвусмислено покаже на занимаващия се с тази дейност, че ако продължава, няма да запази живота си.

По този безмилостен начин, естествено, се подхожда във всички тоталитарни държави. Даже в неутрална Швейцария по време на войната са изпълнявани смъртни присъди за шпионаж.

На 7 юни, по време на обяд във „Вълчата бърлога“ Хитлер още веднъж се връща на темата и казва, че веднъж завинаги е обяснил на райхсминистъра на правосъдието Гюртнер, че е твърдо решен, в случай, че обикновените съдилища дадат лека присъда на народен предател, да заповяда на отряди на СС да отведат същия и да го разстрелят. Според него предателството към страната е резултат на убежденията на човека и следователно всеки предател трябва да бъде екзекутиран, без значение какви вреди е нанесъл с дейността си.

С такава жестока непоколебимост се отнася Хитлер, както е известно, и към „предателството“ от 20 юли 1944 г., макар че не е доказано нито предателство, нито непосредствено участие, а само знание за подготвяното действие. В този случай повече от Абвера са пострадали външно разузнаване и информационен отдел. Много от техните ръководители попадат в ръцете на палача, като начело е генерал Фелгибел.

1941 г. — оскъдна информация за Червената армия

Защо Хитлер изобщо се решава да предприеме авантюрата с войната срещу Русия? Защо вярва, че болшевишката система ще се срути под първите силни удари на Вермахта? Своята роля за това изиграва липсата на информация за потенциала на Съветския съюз.

Истината е, че в началото на военните действия наличната секретна информация за Червената армия е доста оскъдна. Освен общата картина на постоянния растеж, направена от военния аташе генерал Кьостринг, няма яснота за числеността и групирането на въоръжените сили на Съветския съюз, както и за неговия отбранителен потенциал. Документите, доставени от Абвера, често са противоречиви; отдел „Чужди войски — Изток“ в началото също има малко информация от „сигурни източници“, тоест от радиоразузнаването.

Освен това преди германското нападение съветските тайни служби явно са разпространили тенденциозни сведения, които представят бойната мощ на СССР по-слаба и изостанала, отколкото е тя в действителност. За такава изостаналост сякаш говорят и слабите успехи на руснаците по време на зимната война през 1939-40 г. срещу финландците. На тези данни вероятно се дължи и първоначалното подценяване на Червената армия от страна на Хитлер.

Той наистина е силно впечатлен от съветския шпионаж и неговите методи на работа. За Сталин също често говори, изпълнен с някаква любов и омраза едновременно. Болшевизмът обаче смята за несъстоятелен и това си убеждение умело пренася и върху останалите участници в обсъждането на положението, толкова голяма е силата му да убеждава.

Дори главнокомандващият сухопътни войски фон Браухич, който по онова време все още е фелдмаршал, на 1.5.1941 г. дава следното заключение за протичането на операция „Барбароса“:

„По всяка вероятност ще се стигне до силни сблъсъци на границата, с продължителност до 4 седмици. По-нататък може да се очаква само слаба съпротива.“

Оценката за руския войник обаче е следната:

„Руснакът ще се бие до последно на позицията, на която е поставен.“

Така обобщени, и двете прогнози се оказват погрешни. Но по онова време са разполагали с твърде малко документи, които да позволят една задълбочена оценка. Нито една от тайните служби на Германия не е в състояние да ги осигури. Но дори и достатъчно информация едва ли е щяла да накара Хитлер да промени решението си. Най-много е щял да се въздържи от това да обяви война на САЩ на 11 декември 1941 г. Той изобщо не е искал да разбере какво му предстои.

Показателен в това отношение е следният епизод, разказван от генерал Кьостринг:

„Веднъж годишно военните аташета бяха свиквани в Берлин, за да получат указания за по-нататъшната си работа. Връхната точка в тези годишни събирания беше банкет в райхсканцеларията на Хитлер, на който присъстваха само военните аташета. Говореше единствено Хитлер, като развиваше пред нас политическите си виждания... Като най-възрастен от всички колеги аз седях до него, но като домакин на срещата той изобщо не забелязваше присъствието ми. Разговаряше само с другите аташета. Но през 1936 г. се обърна към с въпроса: „Господин генерал, вашата работа в Русия сигурно е ужасна?“

Отговорих, че руснаците се отнасят към мен коректно и с уважение. Отговорът ми явно не му даде повод за по-нататъшни размишления по въпроса и той отново се обърна към останалите.“

Всички свидетели са единодушни, че Хитлер малко се е интересувал от компетентна информация, дадена от други, за него важна е единствено субективната му интуитивна преценка.

Това самонадценяване, пренесло се и върху хората около него, вероятно е довело до написването на заповед № 32 „Подготовка за времето след „Барбароса“, която не е подписана, но е написана по настояване на Хитлер. Този вариант на заповедта започва с изреченията:

„След разбиването на съветските въоръжени сили Германия и Италия ще установят военната си власт над Европейския континент, първоначално без Иберийския полуостров. Така вече няма да съществува сериозна заплаха за европейското сухоземно пространство. За гарантиране на неговата сигурност и за овладяване на евентуалните нападения, които биха били предприети, са достатъчни доста по-малък брой сухопътни сили, отколкото досега бяха поддържани. Тежестта тогава може да падне върху военно-морския флот и Луфтвафе.“

Интуицията на Хитлер

Как се стига до тази хибридна погрешна прогноза? Една от основните причини, която важи с особена тежест за командния щаб на Вермахта, е недостатъчното познаване на врага. Както вече подчертахме, тайните служби доставят малко информация, при това противоречива, за Червената армия; „Чужди войски — Изток“ по онова време също работи по-скоро на тъмно. Така остава само един фактор, който е от значение — интуицията на Върховния главнокомандващ и пълководец.

Генералите и фелдмаршалите, които по-рано се отнасят с недоверие към него, вече са убедени, че този пълководец притежава ирационални сили. В безброй разговори с висшите командни служби, предшестващи 22 юни 1941 г., се посочва аналогията с похода на Запад.

През 1939-40 г. все още настроенията са скептични, почти без изключение участниците в Първата световна война имат доста съображения към офанзивата. Те предупреждават за силния боен дух на френската армия, за смелостта на Поалю, когато става дума за Франция, за пламенния патриотизъм на французите изобщо. Според всички едно германско нападение ще удари на камък и след безсмислени жертви ще подпечата поражението на германците.

Но Хитлер настоява за офанзивата, която непрекъснато се отлага. Както е известно, към края на 1939 г. Халдер и негови доверени лица обмислят да отстранят „този фантазьор“. Но след 10 май 1940 г. се оказва, че единствено Хитлер е оценил правилно французите, единствено той е духовният вдъхновител на светкавичната победа на Запад.

Оттогава се създава митът, който довежда до провала на германците; от този момент нататък придворните лакеи и националсоциалистическата преса започват да наричат някогашния ефрейтор „най-великия пълководец на всички времена“.

След всички останали светкавични победи до завладяването на остров Крета от въздуха, Хитлер сам е убеден, че е гениален стратег. В действителност обаче той се поддава на заслепението, че „за германския войник няма нищо невъзможно“, разбира се, под ръководството на Хитлер.

Така и решава да подчини Съветския съюз, триумфът на Запад трябва да бъде последван от още по-голям триумф на Изток и цяла Европа трябва да се подчини на Хитлер. Но само няколко седмици след началото на похода на Изток предполагаемата интуиция на Върховния главнокомандващ се оказва невероятна погрешна спекулация.

Тогава започва да работи външното разузнаване, от офицерите за свръзка при дивизиите до армиите и войсковите групи, за да се оформи накрая в „Чужди войски — Изток“ равносметката от събраната информация и предимствата и недостатъците на Червената армия започват да се очертават. Едва сега е възможен ясен поглед върху врага и неговия военен потенциал.

Във всеки случай разкриването на неговите тайни става не без помощта на войниците, обърнали гръб на Червената армия — феномен, който все още търси съответствието си във военната история. С „докосването до врага“ не само е разкъсано непроницаемото було, покриващо Съветския съюз, но е осъзната несъстоятелността на съветската система. Все още на негова страна има обаче много други неизвестни сили и фактори.

С тяхното разкриване и с ежедневна оценка на положението на врага, което непрекъснато поднася нови изненади, непрестанно се занимава външното разузнаване. Веднага след началото на войната то започва денонощна работа, за да може да оцени сведенията от дезертьорите и пленниците и да прегледа взетите документи. Общата картина предизвиква загриженост, защото налага изводите, че дори и тежки поражения на съветското ръководство няма скоро да го поставят на колене.

Тази първа равносметка, естествено, е докладвана „горе“ и през есента на 1941 г. даже Хитлер за известно време изглежда впечатлен. Поне такива са били по смисъл думите му пред италианския външен министър граф Чано — ако е знаел всичко това, войната срещу Русия изобщо нямало да започне.

Само че не си извлякъл поуките от тази равносметка.

В едно още непубликувано съобщение на полковник Рандевиг за направеното от радиоразузнаването на Източния фронт се казва:

„Само Върховният главнокомандващ на Вермахта и на сухопътни войски не признаваше тази оценка въпреки пораженията пред Москва, в Сталинград и в Африка, предизвикани от неговата погрешна оценка на съобщенията на разузнаването. Той се съмняваше в правилността на сведенията му, когато след нахлуването във Франция през 1944 г. и много преди офанзивата на Баранов през януари 1945 г. даваха надеждна информация за превъзходството на врага и оперативните му цели. Стига се дотам, че всеки път, когато през 1944-45 г. командирът на Генералния щаб или началникът на отдел „Чужди войски — Изток“ му докладват подобни неприятни новини, той забранява „такива едностранчиви преценки“.“