Предговор

Африка много отрано започна да витае в моите мечти, пробудени и подхранвани от снимки и разкази в мисионерски списания, които получаваха родителите ми. Затова и като дете исках да стана сестра в мисионерски орден в Конго!

Мечтите избледняха, други реалности ги изтласкаха назад – училище, следване, професия и един щастлив брак, от който се родиха двама прекрасни сина. След ранната изненадваща смърт на съпруга ми отведнъж отначало плахо, после по-настойчиво мечтите от детството се върнаха и зачакаха да бъдат осъществени.

И така в края на осемдесетте години заминах с децата си за Африка, не в Конго от мечтите, защото там политическата ситуация бе несигурна, а в по-спокойната Кения.

Тук ме очакваше нова мечта, мечта, която стана действителност: спечелих сърцето на един красив воин от племето самбуру, станах негова жена и до днес живея с него в неприветливия, доста див север на Кения, далеч от цивилизацията.

Водим щастлив живот, пълен с лишения, опасности, необуздана природа, чужди традиции и мистика, който никога няма да бъде еднообразен и означава любов и често – приключение.

Като особени моменти в живота ми са пръснати полети до Германия, за да се видя със семейството и приятелите си, най-вече с обичните си синове, желано разнообразие внасят и седмиците, през които имам възможност да свиря в красивите крайбрежни хотели около Момбаса. С припечелените пари преживяваме, когато през по-дълги сухи периоди хранителните ни запаси намалеят.

Въпреки отказа от много удобства, животът е красив, ценен, осъществена мечта. Седя под една бодлива акация пред малката ни къща, недалеч от Маралал в земите на самбуру, в северната планинска част на Кения, от дълго време отново сита, и мислите ми се връщат далеч назад във времето, когато всичко започна.

Още веднъж изживявам всички приключения, вълнуващи, красиви, ужасни, и опасностите, в които понякога изпадах. Спомням си часовете на безкрайно щастие и мъка, мисля за срещите с особени хора и много странни случки, които белязаха по-нататъшния ми живот.

Историята ми се роди от този неопределен копнеж по любов, пълнота и удовлетворение, който дреме у всекиго от нас – и също от търсенето на собствената същност.

Копнежът често ни отвежда по странни пътища, които следваме по принуда или съвсем съзнателно, ако съберем смелост за това.

В моя случай след няколко пътувания до Африка копнежът придоби екзотична форма и аз намерих отговор на въпроса за собственото Аз. Това се превърна в история на една голяма любов, интересна история, която е всичко друго, но не и всекидневна, чието начало бе в края на осемдесетте години в Кения и която още продължава.

Започна като всички отпускарски истории: предприех пътуване, бях очарована от едно непознато място, една далечна страна, запознах се с един мъж...

И само дотук историята ми прилича на безбройните други, след това стана съвсем различна. Ще я разкажа, за да коригира и намести мнения и, защото за мен е важно различните култури и хора да можем и да искаме да се разбираме – още повече, че то е предпоставка да заживеем най-сетне в мир едни с други. Всички ние сме равноправни в природата, макар цветът на кожата, езиците и възгледите, религиите и условията ни на живот да са различни, често дори тази разлика е шокираща, но и прекрасна. Медиите и транспортът сближават все по-тясно дори и най-отдалечените кътчета на Земята и нейните жители. В мислите и чувствата си нека да приемем това като шанс и да изградим наистина здрави мостове към други народи, с които си поделяме тази Земя. Никой от нас не е питан къде на света иска да се роди.

Да се приемаме, уважаваме и толерираме един друг – в това се състои човешкото величие.

Във вечерното слънце червена блести
топлата земя на самбуру.
Каризия Хилс се надигат сини
към мътножълтия небесен склон.
Бързонога вървя по пътя си,
край жирафи и зебри.
Още преди да запеят цикади,
ще бъда вече у дома
при теб и нашето стадо.

Съжаление

Пред мен отново се простира морето. Седя на стената на плажа пред хотел „Нептун бийч” и мисля за няколко особени спирки от пътуването ми с Лекаитик във вътрешността на страната. Колкото вълнуващо и многообещаващо започна и как отчайващо завърши, заради причинения от мен самата обрат в нашата връзка.

С колко надежди и очаквания срещнах отново скъпия си кенийски приятел и ако трябваше, щях да остана при него. Лекаитик означаваше много за мен.

Срещнах го по време на първото си пътуване до Кения след внезапната и ранна смърт на съпруга ми, когато бях заедно с двамата си сина на фолклорно представление във Ватамо на брега на Индийския океан, гордия воин самбуру от далечния север на страната. Беше донесъл за продажба няколко предмета от народните занаяти на родината си и синовете ми харесаха един малък нож в кожен калъф, богато украсен с миниатюрни перли. Пазарлъкът за стоката му се превърна в дълъг разговор.

Тази среща беше и първият ми сблъсък с една съвършено чужда култура, която дълбоко ме впечатли. С воина самбуру предпазливо се доближавахме един до друг, разменихме въпроси и адреси и скоро се оказахме обсебени един от друг и безкрайно впечатлени, макар че разговорът на английски създаваше трудности на Лекаитик.

След завръщането ми в Германия започнах усилено да се интересувам от Кения и дори да уча кисуахили. Исках да се върна още веднъж там – дори само заради екзотичния воин.

Два пъти се отзовавах на поканата на Лекаитик да посетя заедно с него родното му село в една дива и романтична планинска местност, без синовете ми, тъй като на тях пътуването в неизвестното им се стори твърде рисковано.

Но сега при третото ми посещение Лекаитик ми разкри, че ще жени, за момиче от племето самбуру, а малко по-късно ще вземе за втора жена и мен. Семейството му и годеницата вече се били съгласили и той бил много щастлив от това.

Бях твърде изненадана, за да реагирам нормално, и безкрайно смутена от това намерение. Наистина ми се искаше да проведем с Лекаитик разговор за отношенията ни, но дори и на сън не ми бе хрумвала идеята, че ме е предвидил за своя втора съпруга. Разбира се, знаех, че като приятелка съм добре дошла и често ми се бе искало да съм повече от обикновена приятелка.

Но когато узнах, че вече съществува една годеница, ситуацията за мен изведнъж коренно се промени. Наистина разбирах, че желанието на Лекаитик е голямо признание за мен и бях щастлива, че той открито заявява връзката ни, въпреки това бях много наранена.

Опитах се да разбера обясненията на Симон, учител и най-добрият приятел на Лекаитик, който говореше английски и често ми помагаше в общуването. Но всеки път стигах до заключението, че не бих могла съзнателно да деля един мъж с друга жена. Не, не исках да бъда втора съпруга. Никога нямаше да се примиря с тази си роля. И освен това бракът между трима не би могъл да просъществува заради моите убеждения, защото консервативното ми християнско възпитание и вкоренените дълбоко в мен представи за морал, за правилно и погрешно нямаше да допуснат подобно нещо. Същите тези представи, които не след дълго време щях да захвърля като ненужни, което обаче тогава ми изглеждаше немислимо.

Учителят Симон положи големи усилия да ме накара да преосмисля европейския си начин на мислене. Само че така по-скоро ме обърка.

От обясненията му все пак разбрах какво смяташе да направи Лекаитик: ще се ожени за жена от своето племе, която са му избрали старейшините, тъй като във всяко село на племето те казват какво да се прави, за да реши проблема с прехраната в семейството си. Лекаитик бе останал без баща, но имаше четири по-малки братя и сестри и една болнава майка и за това на него като най-голям син се падаше да се грижи за семейството. От друга страна, като воин не може да се грижи за домакинството. Затова бъдещата му жена автоматично поемаше задължението да се грижи за близките му.

Що се отнася до тези неща, освен от страна на Лекаитик, на мен като на чужденка, бяла жена, нито можеха да ми доверят нещо, нито да очакват кой знае какво от мен. И освен това такава задача по онова време със сигурност щеше да бъде свръх силите ми.

Спомних си щастливото лице на Лекаитик от преди няколко дни на животинския пазар в Маралал, смутените, изречени със заекване думи „не знаеш, колко много те обичам”, когато му купих младия пясъчнокафяв бик – моя сватбен и прощален подарък за него. Така си взех сбогом с едно прекрасно време, през което сърцето ми непрекъснато сновеше между Африка и Европа, с едно време, през което за първи път след смъртта на мъжа ми започнах отново да градя планове, охотно допусках промени в живота си, дори съвсем съзнателно ги предизвиквах и намерих смелост да тръгна по непознати нови пътища.

Не съжалявах за времето с Лекаитик. То ме направи чувствителна към други народи, по-толерантна и любопитна към чужди култури.

След срещата си с този красив воин самбуру сякаш се издигнах от дълбока пропаст в облени от светлина висини. Вече не бях тъгуващата вдовица, и бях прекалено млада, за да остана сама, твърде млада, за да не започна отново да мечтая за нови неща, за приключения, и за страни, които исках да видя.

Още тогава осъзнах едно нещо, просто го усещах: оттук нататък животът ми ще бъде свързан с Африка, макар че в момента нищо не го показваше.

Както много други чужденци, и мен нещо ме бе привлякло в Кения, аз също по необясним начин бях очарована от Африка. В сърцето ми гореше тих огън за този тайнствен континент и цялото ми мислене и всички мои чувства бяха обзети от някакво неизказано вълшебство, от което не можех да се отърва.

Много от посетилите Африка изпитват непреодолимото желание да се върнат отново, непрекъснато да се връщат или дори завинаги да останат тук. Беше почти страшно да си помисля каква сила ни въздейства, дърпа и ни прави неспокойни, докато най-сетне отново не стъпим в Африка.

Дали все още доста неопитомената първичност не е вълшебната формула за това непрекъснато връщане? Или пък напористото желание за авантюри и свобода, желанието да се доближиш до непознатото?

Черният континент криеше в себе си дълбока тайна. Тук имаше нещо, което никоя друга част на Земята не притежава. Ключът към това е самата Африка.

Може би не беше нищо друго, освен вечното търсене на произхода на цялото съществуване, нищо друго освен желанието да се приближиш до началото на човечеството, да се върнеш на мястото, където за първи път е затуптяло човешкото сърце, да почувстваш Рая там, където е изгубен – не рая на Излишеството, а рая на Чистото, на Изначалното.

Бях твърдо убедена, че в Африка има нещо самобитно, което – без да се поддаваме на различните спекулации по темата – притежаваше някъде в нейния мрак завладяваща сила, която всички по-чувствителни хора усещаха.

Африка бе чуден континент – в истинския смисъл на думата!

Заболя ме, че се отказах от Лекаитик. Спомних си мечтите, които ме обземаха, когато писмата на Лекаитик, написани с почерка на Симон, връщаха през погледа ми синевината на сивото зимно небе в Германия. Всеки път търсех в написаното думи, които ми дават надежда.

Много ми се искаше въпреки променената ситуация двамата с Лекаитик да си останем приятели и му го казах.

— Пакитенг — отговори той с кимане на глава.

Значението на тази дума разбрах доста по-късно.

Лпетати

В края на седмицата очаквах да дойдат двамата ми сина, които искаха да прекарат ваканцията си с мен в Кения. За това този предиобед останах в градината на хотела, седнах на сянка и се заех да планувам различни мероприятия.

Стреснах се, когато наблизо до мен издрънча звънец на велосипед. Един от служителите на хотела държеше високо вдигната дървена дъска, на която с бял тебешир бе написана цифра, и продължаваше неспирно да звъни, за да привлече вниманието на гостите на хотела към дъската. Измина известно време, преди да се досетя, че цифрата е номерът на моята стая.

— Елате на рецепцията, моля — подкани ме той, когато се приближих до него.

Забързах учудена към рецепцията. Дали не се е случило нещо със синовете ми? Да не би да са решили да не идват, да пристигнат по-късно или дори по-рано?

— Вашият съпруг ви чака — съобщи ми младата жена на рецепцията.

Съпруг? Чий съпруг? Аз нямах такъв. Да не би да е Лекаитик? Невярващо погледнах жената суахили със странната прическа на плитчици. Но тя само мълчаливо посочи с глава към стъпалата на входа.

И тогава го видях: Лпетати.

Стоеше на входа, заел почти театрална поза между двете дървени фигури на масаи в човешки ръст. Беше точно толкова висок, точно толкова тъмен и излъчваше точно толкова достойнство като тях – но бе несравнимо по-жив и толкова красив, че дъхът ти спираше: много висок, с дълги крака, горната част на тялото му бе гола и прелъстително безукорна, кожата бе кадифенокафява. Около тесния му хълбок бяха увити червена и светлосиня памучни кърпи. Пъстри кожени ленти, перлени нанизи и огърлици украсяваха шията, челото, ушите и крайниците му. През раменете до талията, диагонално се спускаха нанизи перли, оцветени в червено, оранжево, синьо и черно. Бузите и челото му бяха майсторски изрисувани с фигури в охра. Изкуствено удължената до талията коса бе боядисана червено-кафява и се спускаше по гърба му, сплетена в безброй тънки плитки. Каква гледка само!

Красивия воин самбуру Лпетати бях виждала много пъти преди това – той беше част от групата на Лекаитик и понякога бях разменяла с него по някоя дума. Освен хубавата му външност ми бе направил голямо впечатление и ведрият му характер, но тъй като винаги вниманието ми бе насочено изцяло към Лекаитик, не бях обръщала внимание на други мъже. Ето че сега появата на Лпетати ме накара да изгубя ума и дума, грабна ме и накара сърцето и пулсът ми да забият учестено, бях просто неспособна да остана равнодушна.

След няколко напрегнати минути, през които и той съсредоточено ме разглежда, той наруши мълчанието.

— Искам да говоря с теб, ако е възможно — каза той на кисуахили и се усмихна леко, почти срамежливо.

Кимнах с глава и двамата тръгнахме бавно през обширния паркинг на хотела към едно огромно бамбуково дърво и седнахме на сянка. В розовите цветни лехи под дървото лудуваха три малки сладки черни котенца.

Какво толкова имаше да обсъжда Лпетати с мен, че се бе наложило да дойде в хотела ми и да се представи за мой съпруг?

Погледнах с питащ поглед екзотичния си събеседник.

— Е, съпруже?

Той се засмя и показа здрави, много бели зъби.

— Ами какво друго трябваше да им кажа? Непременно исках да говоря с теб и си помислих, че ако съм ти мъж, на рецепцията няма да ме отпратят.

Едно от котетата се приближи, започна да гризе сандалите ми и аз го взех в ръце.

— Пака ндого ни нцури сана, малкото коте е много сладко! — рече Лпетати и плахо го погали по черния гръб.

Лицето му се доближи до моето и когато пръстите ни се докоснаха върху козината на мъркащото животинче, той предпазливо сложи ръката си върху моята и леко я натисна.

— За това дойдох.

Сърцето ми изведнъж заби по-бързо, започнах да преглъщам често, усетих как хладните му пръсти се плъзгат по моите топли, нежно и внимателно. Не издърпах ръката си, защото не исках да сложа край на красивото чувство, което отведнъж ме обзе. Бях ужасно развълнувана – и безпомощна.

Лпетати ме изгледа, приветливо, настойчиво. Натискът на ръката му за кратко се усили, после той я отдръпна.

— Преди пътуването ви до Маралал Лекаитик трябваше да ти каже, че ще се жени там. За нас самбуру това не е нищо особено, има много мъже с две или три жени, но вацунгу, белите, не го разбират. Те имат само една жена, знам.

Котката върху ръката ми се прозина, ръката на Лпетати отново се плъзна върху моята. Хладна и някак пареща, тя ме галеше и това докосване все повече ми харесваше. Над главите ни няколко морски котки прескочиха в палмите на съседната градина на Северин Сий Лодж. Погледнахме към тях и се зарадвахме на ловките им скокове и веселото боричкане в клоните.

Лпетати бе толкова близо до мен, че усещах дъха му, когато се смееше. Това ме възбуждаше, при това все повече. Какво ми ставаше? Какво напираше у мен? Откъде тази безпомощност, това силно желание времето да спре?

— Позволи да бъда твой мъж — изведнъж каза Лпетати.

Отначало не схванах и изтърсих само едно “Оооо”, само едно глупаво “Оооо”, което на всичкото отгоре прозвуча и дрезгаво.

— Отдавна те обичам — продължи Лпетати. — Сега мога да ти го кажа, защото не искаш да станеш втората жена на Лекаитик. Искам да бъда твой мъж. Искам да се оженя за теб и за никоя друга жена.

Почувствах как цялата се изчервявам, бях като парализирана. Правилно ли разбрах екзотичния воин? Обзе ме объркване, несигурност. Какво става?

Лпетати се разрови в една кафява кожена кесия, която висеше на червена панделка около талията му и извади оттам широка кожена гривна, украсена с червени, жълти, бели и черни перли и една също такава огърлица. Постави и двете в ръцете ми, където все още бе котето.

— Нека стана твой мъж, моля те — чух отдалече като през мъгла. — Помисли си, довечера или утре сутринта ще дойда пак.

Ръката му докосна моята като милувка, после той се обърна и тръгна изпънат към бариерата пред входа на хотела.

Гледах след него безсилна, безмълвна. До момента само Лекаитик бе за мен такава „стройна фигура в червено”. Как може сега тази фигура да се нарича Лпетати?

Дълго останах неподвижна, с котето в ръце, което вече спеше. Притиснах лицето си върху козината и хладните пластмасови перли в ръката ми, които някак миришеха на Лпетати. Имах чувството, че огърлицата и гривната опърлиха кожата ми. Нарастващото душевно объркване ме съсипваше.

После в мен започнаха като с удари на чук да се набиват думите: Нека бъда твой мъж, моля те. Нека бъда твой мъж, моля те.

Чак след безкрайно дълго време се почувствах в състояние да мина покрай рецепцията и да се кача в стаята си, където наплисках лицето си с вода и застанах мокра на прозореца. Най-отгоре, във високата корона на едно огромно мангово дърво два гларуса се поклащаха на морския вятър. Наблюдавах ги известно време, след това взех китарата, подрънках малко без всякакво настроение, оставих я настрана и прегледах няколко предложения за сафари, които можеха да заинтригуват синовете ми, пък и мен. Но бях така обзета от вътрешно безпокойство, че изобщо не можех да мисля.

Разглеждах внимателно гердана и гривната. “Искам да бъда твой мъж. Искам да се оженя за теб.” Думите на Лпетати постепенно ме завладяваха. “Нека бъда твой мъж” звучеше през целия ден около мен, докато се разхождах по плажа, пиех чай в градината на хотела, плувах в започващия прилив.

Лпетати бе навсякъде, буквално го усещах, не можех да забравя погледа му, думите му се загнездиха в главата, в сърцето ми. “Отдавна те обичам. Искам да се оженя за теб.”

След вечеря останах на терасата, където свиреше една група. Морският вятър леко движеше въздуха, франджипаните ухаеха опияняващо и особената африканска атмосфера с нейната магия ме накара да изпитам копнеж, неопределен копнеж по любов, по прегръдката на мъж, по човек, с когото можех да споделям.

Нощният въздух караше сърцето ми да се свива, беше като в сладникав роман, но всичко бе действително, защото уханието бе истинско, вятърът, музиката, безбройните звезди по екваториалното небе.

Изведнъж усетих, че Лпетати е наблизо. За малко да преобърна фотьойла под себе си, така внезапно станах и прекосявайки високото фоайе, хукнах към входа. Не знам какво ме водеше в този момент, какво ме караше да бъда толкова сигурна.

Лпетати наистина бе тук!

С широка усмивка погледна гривната и гердана, които ми бе подарил сутринта и хвана ръката ми.

По-късно ми каза, че носенето на тези специални подаръци в този случай означава “да” на най-важния въпрос между мъжа и жената.

Малко след това седяхме на плажа пред хотела. Една кафява ръка държеше моята, беше тясна и хладна, със светла длан и дълги пръсти. Бях погълната от близостта на човека от далечната страна, в която се намирах в момента, от една непозната миризма и позната усмивка.

Бризът на Индийския океан развяваше дългата ми руса коса пред тъмното му лице. Той изпъна леко глава напред, сякаш се наслаждаваше на лекото погалване на върховете на косата ми върху бузите си и искаше малко да ги удължи.

Африканската нощ ни обгръщаше като мека, гальовна кърпа, предизвикваше сърцебиене и блажени тръпки, смесени с напрежение и боязливо очакване.

Слушахме Лала салама на групата, която с тази песен за лека нощ се сбогуваше с гостите.

Лпетати стана.

— Утре сутринта ще дойда пак, а отговора ти вече знам — каза той и ме придърпа от влажния пясък, върху който бяхме седели, към себе си. След един изпълнен с любов поглед и обнадеждаващо “тутаонана кешо, ще се видим утре” той си тръгна.

Нещо особено се бе случило днес, усещах го и го знаех и вписах за всеки случай паметния ден в малкия си червен бележник под заглавие “Разговор с Лекаитик”. После записах “Лпетати” с два въпросителни и един удивителен знак, а отдолу “Какъв само 11 ноември!”

Дълго лежах будна в нощта. Мислех за изминалата вечер, за Лпетати, също и за Лекаитик. Измъчваха ме мисли, трябваше по някакъв начин да се освободя от предубежденията си, да ги игнорирам. Доброто възпитание и благоприличието пречеха или поне никак не ми помагаха да вземам решения на чужд терен, към който така необмислено и прибързано се бях впуснала, водена от любопитство, копнеж, радост от живота и жажда за живот.

С настъпването на слънчевото утро и в мен просветля, освободих се от скрупули и в еуфория отхвърлих неудобните мисли, които ме бяха измъчвали през нощта.

Сякаш за една нощ се бях променила, бях станала друга, чувствах се освободена, някак спасена, но от какво? Усещах в себе си някакво въодушевление, неописуема радост и жажда за живот. Пях, свирих на китарата, след това облякох една канга, традиционна африканска дреха, и се изпъчих гордо пред огледалото. Когато сложих украшенията на Лпетати, ме обзе гъделичкащо усещане, което се разля блажено по цялото ми тяло, сякаш тези пластмасови перли ми даваха сила.

Имаше нещо около мен, което не можех да пипна и в същото време бе толкова осезаемо, сякаш трябваше само да протегна ръка, за да го уловя. Душата ми се разтвори в тропическата светлина и цветната феерия, след това се върна отново в тялото ми и разля блаженство.

Няколко морски котки се боричкаха шумно, когато влязох в уютната столова с веранда отпред. Животните си бяха харесали големите фруктиери и захарниците, на които повдигаха сръчно капаците и бъркаха вътре. Всичко това развеселяваше гостите, но ядосваше персонала.

Един от келнерите замахна с кърпа към животните. Те гневно посегнаха към нея и оголиха силните си челюсти, преди със съскане да скочат във върховете на близките дървета. В помещението се усещаше полъхът на свеж бриз, миришеше на море и влажна пръст, защото отвън поливаха тревните площи и цветята.

След закуската очаквах Лпетати, очаквах го с всичките сетива, очаквах мъжа, който не ме познаваше и когото и аз почти не познавах, но който въпреки всичко искаше непременно да се ожени за мен. При това да ме вземе не като своя втора съпруга. Каква щура мисъл само — да се омъжа за воин самбуру. Исках ли го изобщо, исках ли наистина да стане така. Аз – съпруга на африкански воин.