ПЪРВА ЧАСТ

— Няма да стане! — отсече Вислер. — Ще получи това, което сме договорили, и нито пфениг повече! Кажете му го! И спокойно можете да допълните, че е най-добре да не насилва нещата. Мога да сключа сделката и с някой друг.

Думите му бяха отправени към тъмнокос върлинест мъж, който седеше срещу него на масата. Мъжът беше доста неугледен на вид, с тридневна брада, мръсни панталони от маскировъчен плат и изпокъсан зелен пуловер от старите запаси на НАТО. Като го гледаше, Мевес имаше чувството, че цялото тяло започва силно да го сърби.

Партизанинът имаше най-мръсните ръце, които Мевес някога беше виждал, а ако човек се вгледаше по-отблизо в облеклото му, със сигурност щеше да разбере какво е ял през последните три месеца. Съдейки по миризмата около него, менюто му сигурно се е състояло предимно от чесън. За вонята на урина да не говорим. Единственото чисто нещо у мъжа беше оръжието му — пистолет, чиято дръжка стърчеше над колана на панталоните, и един поне двайсетгодишен „Калашников“, който със стопроцентова сигурност действаше безотказно. Автоматът лежеше върху коленете му.

Когато леко прокарваше ръка по приклада на оръжието, изпочупените му нокти издаваха неприятни стържещи звуци. Цялата гледка предизвикваше у Мевес смесица от погнуса и страх, като погнусата беше по-силна. Поне в този момент.

— Преведете! — заповяда Вислер, когато видя, че партизанинът не се помръдва, а невъзмутимо го наблюдава с проницателните си очи.

В следващите две-три секунди двамата съвършено различни мъже кръстосаха погледите си в безмълвен дуел. Накрая партизанинът се размърда, извърна се и повтори думите на Вислер на руски към един от двамата мъже, които седяха в полумрак в другата част на стаята.

Мевес поне се надяваше, че го прави наистина на руски. Не разбра нищо от чутото, защото и той като Вислер не владееше езика. А това беше голяма грешка, както вече установи. Трябваше да се сетят да наемат водач, който знае руски — все пак поверяваха живота си в ръцете му. Но това съвсем не беше единствената грешка в плана им. Цялата тази безумна акция се оказа грешка.

Направи две крачки към Вислер и снижи гласа си почти до шепот, надявайки се онзи отсреща да не разбере нищо.

— Защо не му дадете проклетите пари? По-малко от петдесет марки са!

Реакцията на Вислер го обърка. Австриецът се завъртя на токовете на обувките си, вдигна ръце, сякаш искаше да го хване за яката, и кресна:

— Мълчете! Знам какво правя!

— Но…

— Моля ви! — Гневът на Вислер угасна така внезапно, както се беше появил, но в очите му проблесна нещо друго, което ужаси Мевес.

Продължи да говори по-тихо, но с такъв тон на престорено спокойствие, че Мевес инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Знам кое е правилно и кое не. Моля ви да не се намесвате. Разбрано? Защо впрочем не излезете малко навън — да изпиете едно кафе или да успокоите жена си. Аз ще уредя нещата.

За миг Мевес изпита безграничен гняв. Какво си въобразява този тип, че се държи с него като с глупак и го гони от стаята? Погледна Вислер в очите и отново видя странния предупредителен блясък. Моментът не беше подходящ за мерене на силите.

— Както желаете — тихо промърмори и си помисли: „Още една черна точка, приятел.“

Обърна се и като че ли за да докаже и на последния човек в стаята колко е нерешителен в действителност, постоя за миг, подръпвайки нервно края на дрехата си, после със забързани крачки излезе навън.

Ребека спеше. Беше се свила върху една от двете кушетки пред камината и от натрупаните отгоре ѝ завивки в първия момент не можа да различи тялото ѝ отдолу. Гледката му припомни друга от многобройните грижи, които в момента го мъчеха. Ребека беше болна.

Разбира се, беше твърде горда, за да го признае, а и Мевес я познаваше достатъчно добре, за да ѝ го каже, но и двамата знаеха, че е така. От два дни насам спеше твърде много и разговорите им бяха станали по-редки и почти едносрични. Непрекъснато изпитваше жажда и нямаше нужда да слага ръка на челото ѝ, за да разбере, че има температура. И той не се чувстваше кой знае колко по-добре. Усещаше главата си като балон, пълен с горещ въздух, а в устата чувстваше противен вкус, който не можеше да премахне с никаква течност. И двамата бяха болни. Не биваше да идват тук.

Зад него вратата шумно се затръшна и от звука Ребека се събуди. Докато сънливо се надигаше изпод вълнените одеяла и нахвърляните отгоре им дрехи, Мевес отиде до камината и седна на табуретката. Ставите му изпращяха сякаш беше не на четиридесет и две, а поне на деветдесет и две години. Така или иначе в момента наистина се чувстваше прастар и слаб.

Иначе външният му вид обикновено будеше точно обратното впечатление. Макар че вече беше минал критичната граница на четиридесетте, можеше да докаже и на най-скептичния наблюдател, че не е нито ден по-стар от тридесет и пет. Поддържаше фигурата си, упражнявайки различни видове спорт, без да дава предимство само на един. Освен това повечето от приятелите и познатите му наистина бяха с десет години по-млади от него и затова понякога действително имаше чувството, че се движи с фалшив паспорт в джоба. Беше мускулест, но без да прилича на типовете, които тренираха бодибилдинг или се усмихваха от кориците на лъскави списания. Носеше косата си в модна прическа. Изобщо Мевес беше от хората, които се радват на живота — пиеше умерено, но с удоволствие и разказваше на всички, които го питат, че си позволява само десет цигари на ден (в действителност бяха тридесет). Професията му на фотожурналист му позволяваше да пътува по света много по-често, отколкото иначе можеха да му позволят финансовите възможности.

Само че в този момент изпитваше всичко друго, но не и радост от живота. Настроението му беше под нулата. Посегна към очуканото канче за кафе, което висеше на тел над огъня. Ръцете му силно трепереха. Опари се от нажежения метал, но стисна зъби, за да не издаде никакъв звук. Постави го на масата и чак тогава пъхна опарените си пръсти в устата. Проклета романтика на Дивия запад!

— Колко време спах? — попита Ребека с отпаднал глас.

— Не много. — Щефан извади пръстите от устата си и отиде до шкафа. — Искаш ли кафе?

— Последното пих преди една седмица, но ако имаш предвид светлокафявата течност, която тук наричат кафе… защо пък не?

Ребека седна в леглото.

Щефан извади от шкафа две алуминиеви канчета, също толкова стари и изтърбушени като това, в което беше кафето. Занесе ги на масата и ги напълни. Кафето всъщност съвсем не беше чак толкова отвратително, колкото смяташе Беки, но достатъчно, за да може да се пие само горещо. Спести си усилието да търси захар и мляко — нямаше. Преди две седмици възмутено щеше да откаже черно кафе, но сега отпи голяма глътка, преди да занесе чашите при Беки. Учуди се колко бързо човек може да стане скромен, ако бъде притиснат от обстоятелствата.

— Ето, вземи. Отвратително е, но поне е топло.

Ребека спусна крака от леглото и хвана чашата с две ръце. Треперенето ѝ се предаде на течността и по повърхността започнаха да се образуват равномерни концентрични кръгове.

— Къде е Вислер? — попита тя, след като отпи малка глътка и изкриви лице в гримаса.

— Оттатък. — Щефан седна на ръба на кушетката на близо метър разстояние от нея. — В момента се пазари като търговец на арабски пазар за огромната сума от петдесет марки. И доста ясно ми даде да разбера кой командва тук. Пълен идиот!

Ребека го изгледа.

— Сигурно знае какво прави.

— Да… — процеди през зъби Щефан. — И той така каза. Надявам се да е прав. Защото иначе…

— Какво иначе? — Гласът на Ребека прозвуча малко разтревожено.

Щефан вдигна рамене и продължи да отпива от кафето си. Беки беше права — ужасно е!

— Иначе ще имаме проблем.

— Какъв проблем?

— Ами например, цялата операция може да бъде отменена с оправданието „грешка“.

— Да, да, съвсем забравих, че мъжът ми е песимист — промърмори Ребека.

— Мъжът ти е реалист — поправи я той, смело глътна остатъка от кафето си и стана, за да остави чашата на масата. Спокойно можеше да я сложи и само като се наведе напред и се пресегне, но изведнъж изпита чувството, че трябва да се движи. Проблемът, за който мислеше, всъщност беше съвсем друг.

— Тук сме вече почти две седмици, а не сме мръднали и крачка напред. Вислер е един идиот, който не прави нищо друго, освен да се надува, а в това време парите ни бавно свършват. Материалът, който събрахме, няма да стигне и за серия пощенски картички за романтичната Босна и Херцеговина. Отвън лентяйстват десетина типа, в сравнение с които Али Баба и четиридесетте разбойници изглеждат като годишното събрание на английски проповедници, а ти ми говориш, че съм бил песимист!

Ребека лекичко се усмихна.

— Хващам се на бас, че не можеш да изговориш всичко това още веднъж.

Щефан остана сериозен.

— Имаш ли представа колко ни струва цялата експедиция досега?

— Знам с точност до последния пфениг.

— Тогава се надявам да ти е ясно, че ако сега се провалим, сме разорени. Абсолютно разорени! Теглих от сметката до пределния лимит, за да финансирам пътуването и всичко останало, свързано с него. А за удръжките, направени след заминаването ни, не искам и да знам. Ако се върнем без добра история, ще имаме доста проблеми.

— Ама ти наистина си много черноглед! В краен случай още не е късно да приемеш поста във фирмата на брат ми.

Щефан преглътна острия отговор, който му беше на езика. Скритият блясък в помътнелите от температурата очи на Ребека му подсказа, че каза това само за да го ядоса. Отдавна престана да брои караниците точно по този повод.

— Говоря съвсем сериозно. Нека най-после престанем да се залъгваме. От самото начало това си беше чиста пиянска идея и нищо повече.

— Ако добре си спомням, пиянската идея беше твоя.

Щефан беше почти разочарован, че това му прозвуча само като факт — нямаше и следа от обвинение.