СЕПТЕМВРИЙСКА СВЕТЛИНА

Той бягаше от града. Скоро щеше да излезе на магистралата, после да продължи през есенните нивя, които очите му днес не виждаха. Марко Реберг беше в лошо настроение и се радваше, че у дома не го очаква никой; живееше отново сам.

Все още в костюм, но вече в по-добро настроение, дори почти помирен със себе си, вечерта седеше на дивана и гледаше телевизия. За картина на телевизионния репортаж от новия прес-център на издателската група “Нойе цайтунг” режисьорите бяха избрали хеликоптер, кръжащ около сградата от стъкло и метал. Всички светлини бяха запалени. На екрана се появи високата сграда, прилична на осветена отвътре, бавно въртяща се около оста си кула от оризова хартия.

Новините съобщаваха за освещаването; по време на партито, което Реберг раздразнен бе напуснал, камерите се въртяха във всички посоки. В обектива се появи председателят на Управителния съвет и застана на трибуната. Движеха се само устните му, друг глас от студиото говореше вместо него. Той не искал да каже, че днес започвало бъдещето, каза председателят, по-скоро новата сграда доказвала, че концернът вече е навлязъл в това бъдеще.

Очите на председателя бяха неестествено жълти, което вероятно се дължеше на настройката на цветовете, лицето му лъщеше в зеленикав бронз, прилично на маслен портрет. Марко Реберг се сви отново, като днес, когато трябваше да изслуша цялата реч. От него, Реберг, шеф на културния отдел на “Нойе цайтунг”, в започналото вече бъдеще се очакваше да се оттегли.

Камерата се премести от президента, премина над масите, смеси се с празнуващия колектив на фирмата и многобройните гости. В чашите имаше шампанско, ръцете се протягаха към купите с ядки, между пръстите проблясваха запалени цигари. Както изискваше правилникът на фирмата, много от журналистите бяха в края на двадесетте. Не спираха да говорят и нетърпеливо пристъпваха от крак на крак.

Реберг се беше почувствал ужасно, дробовете също му създаваха проблеми, бяха слабото му място и той си въобразяваше, че вдишва повече въздух, отколкото издишва. Увеличи звука. На екрана се появи висок мъж с късо подстригана коса, Марко Реберг, казаха името му и поста, който заемаше – шеф на културния отдел. Очила без рамки, добре очертани устни – той видя себе си, с чаша в ръка, застанал между сина на издателя и архитекта. Двамата също бяха представени поименно. Трима застаряващи господа, заобиколени от две жени, или по-точно казано, от две разкрасени дами.

Обеците им бяха твърде тежки и дърпаха надолу меката част на ушите им, забеляза Реберг. Ушите на мъжете също му се сториха някак странно дълги. А краищата на неговите собствени бяха прозрачни.

Репортажът коригира спомена – на екрана Реберг се видя да се смее. Явно издателят разказваше нещо смешно. Какво ли? Че и двамата ходят при един и същ фризьор? Архитектът също се смееше. Всички актьори имаха прекалено бели зъби. Групата им изглеждаше весела, някак превъзбудена. В голямото фоайе, докато заснемаха репортажа, Реберг се измъчваше от представата, че е привлекателен колкото замразена храна. Сега телевизията му предлагаше на хапки това, което не харесваше.

Пред камерите се забавляваше възторжено едно общество от преуспели хора, част от което беше и доктор Марко Реберг, макар вече да му бе обърнал гръб.

Той развърза вратовръзката и я остави до себе си на дивана. Никакъв алкохол повече, бе пил достатъчно. Шампанското му се отразяваше зле, нараняваше душата му. Ядеше му се шоколад, но за съжаление нямаше. Камерата показа Гунтрам О. Шьонен. Не споменаха името му. Пъргав човек беше. Изглеждаше като размазан от обектива. Гунтрам О. Шьонен, 43-годишният заместник на Реберг, вече не беше в първа младост. Притежаваше красноречие, лесно се адаптираше и работеше много. Но му липсваха убеждения.

Умната Аманда Щайнфелс, на 40 години, бе от доста по-голяма класа. Аманда пишеше за музика и различаваше всеки един от пианистите по удара на пръстите върху клавишите, забелязваше дори, ако Бах при композирането на погребална меса е носил черни ръкавици. Аманда и Гунтрам се обърнаха към камерата, харесваше им да се показват, при все че трябваше да останат анонимни – служеха само за фон. Рамките на неговите очила бяха от абаносово дърво, шведски дизайн. Нейната рокля бе цялата на някакви фигури и толкова прилепнала към тялото, че Реберг си помисли дали не са зашили дрехата по нея.

Според слуховете тя се беше събрала с Борис Фонтана. Сега и той се появи в обектива – сияйната звезда на небосклона, 26-годишен, който въпреки момичешките си мигли имаше физиономия на покерджия. Известното му мултимедийно произведение, в което един мъж с нахлузен върху главата хартиен плик пълзи на четири крака из жилището, носеше заглавие „Какво прави минотавърът, когато е сам?“

Докато жената на архитекта говореше за лекотата, мечтата на съпруга ѝ, реализирана в новата му архитектурна композиция, Реберг се измъчваше от кошмара, че дишането му не работи независимо от съзнанието и че го застрашава опасността да забрави как се диша. Сърцето, този отделен от волята му мускул, биеше ли, биеше, но белите дробове бяха като мех, който трябваше да бъде напълнен с въздух, и човек можеше да спре да диша. За да провери дали наистина е така, той задържа въздуха, без да издиша. Сигурно точно така ужасно се чувстват водолазите, когато кислородният им апарат се повреди.

Осемдесет и едногодишният издател-бащата на сина, който сега управляваше издателството, измъкна Реберг от мътните въртопи. Възрастният господин бодро извика при себе си шефа на културния отдел. Новият прес-център изпълваше основателя на фирмата с гордост. На млади години той беше купил “Нойе цайтунг” и изградил издателската група към вестника. Всички в издателството знаеха, че два пъти в месеца си слагаше инжекции с нови клетки. Беше отказал и цигарите и бе започнал да пие само вода.

— Скъпи Марко, — подхвана старият издател, — значи през януари ни напускате.

Той дружелюбно го хвана под ръка, дори леко го пощипна и се засмя, като че ли някоя от шегите му беше много весела. Беше запазил един офис за себе си на етажа на шефовете, но думата му вече не се чуваше.

— И мен ме изпратиха в пенсия — призна той, като че ли това можеше да е някакво успокоение за Реберг. — Аз ще държа прощалното слово на изпращането ви — увери той и загатна лек поклон.

Очите му представляваха тънки процепи зад дебелите стъкла на очилата. Реберг не можеше правилно да оцени изражението на лицето му, уважаваше бившия си наставник, добрия търговец и начетен човек, който сега без всякакви заобикалки попита:

— Страхувате ли се таванът да не падне върху главата ви?

Старецът, който най-много обичаше да говори сам, дори не изчака отговора.

— Скъпи Марко, познавам този страх от остаряването. Когато започнах да наближавам шейсетте, той измъчваше и мен. Не исках да осъзная възрастта си, не исках да бъда възрастен мъж, в никакъв случай. Но сега вече това не ме вълнува, пет пари не давам; вече знам, че съм възрастен човек.

Прав е, помисли си Реберг и възрази:

— Не, не.

Старецът се наслаждаваше на несъгласието му.

— Ах, какъв сте ласкател! — извика, потупа Реберг по ръката и подхвана разговор за театъра, за манията на младите режисьори да обработват пиесите. — Той обичаше театъра и продължи да позира: — Моята сцена беше вестникът.

Сега беше негов почетен президент. Костюмите му се шиеха в Лондон и всичките имаха допълнителен джоб за пистолета. След едно нападение никъде не мърдаше без оръжието. Младежи с бейзболни шапки и бухалки му бяха взели наличните пари. Доста време след случката той вече само се хвалеше с нея.

Старецът, макар да беше от съвсем друга порода, напомняше на Реберг за баща му. Същите старчески петна върху ръцете – открояваха се на белотата на маншетите. Марко Реберг с тъга мислеше за стария си баща, който живееше в старчески дом.

С широк замах старият издател се сбогува с шефа на културния отдел и повика говорителя на издателството. Освободеният лекичко се поклони, повиканият пристъпи към тях. Летящата смяна приличаше на смяната на партньорите при класически менует. Старецът приятелски прегърна говорителя на фирмата – двамата често играеха заедно голф.

На Реберг му се стори, че с леко махване Аманда го кани при тях, той отиде до масата, където тя пиеше шампанско и непринудено разговаряше с Борис Фонтана и Гунтрам. Един келнер предложи на Реберг чаша, той я пое, за да се чукне с Аманда. Привидя му се, че двамата се погледнаха в очите по-продължително време от обичайното и между тях премина електричество. Тази жена притежаваше дарбата да заздравява в него, Реберг, пукнатини. Сега в гърдите му започна да звъни отново онази стара камбана, за която той смяташе, че е спукана. Звънът ѝ беше непоносим. Реберг ревниво изгледа любовника ѝ. Замечтаният млад мъж не забеляза нищо.

Реберг възприемаше като загубено не отминалото време, а това, което в момента се нижеше безсмислено и неизползвано. Искаше му се да грабне Аманда за ръка, да я дръпне след себе си, да се махнат оттук. В недоволството си си въобрази, че вижда върху гърбовете на всички присъстващи число, нещо като затворнически номер, час, който с точност до секундата показваше на кой колко време му остава.

Трябваше непременно да се измъкне от дълбокото, където отново бе потънал, иначе щеше да се удави, трябваше му нова кислородна бутилка. Да хукне, само да избяга оттук, навън, на свобода. Реберг реши да напусне празненството, макар че това означаваше нарушаване правилата на играта. С половин ухо следеше дискусията за изкуството, която се разгаряше около несъразмерно голяма фигура на преплетените тела на любовна двойка. Скулптурата от дърво красеше фоайето.

— Ужасна е — отсъди Гунтрам О. Шьонен.

— Тя не обича неща, които са толкова тежки, толкова определени — каза Аманда.

Изгряващата звезда в спортен екип не се изказа.

Марко Реберг дебнеше кога ще се появи възможност най-сетне да изчезне, докато му хрумна, че изобщо не му е необходима такава възможност. След като се беше примирил с факта, че прави грешка, можеше да се махне, когато пожелае. Това прозрение му донесе голямо облекчение и той веднага тръгна към асансьора.

Стъклената кутия премина през спектъра на дъгата – на всеки етаж светлината в кабината беше различна. Асансьорът обещаваше спасение.

Бягството го спаси от ужасното положение, Реберг задиша с лекота и, вече у дома и дори развеселен, се остави телевизионната говорителка да му представи партито в прес-центъра. Колко непринудено можеше да наблюдава сътрудниците си от разстояние, хората умееха да се забавляват на парти. Реберг дори предположи, че младите журналисти нарочно се държаха така глупашки пред камерата.

Не завиждаше на младите си колеги, или поне не открито. Работеха бързо, изостряха нещата, най-съкровеното им желание бе да получат отклик. Но начинът им на мислене за него все повече губеше значение. Оставяше ги да говорят, когато хвалеха за непринудения декор изложба, в която не можеше да се различи кое е изкуство и кое – част от оборудването на кафенето. Моля! Кредото им беше, че който си признае, че не успява да се ориентира, вече е разбрал половината.

Камерата показа лица, които Реберг беше виждал само в обедната почивка, хора, които бе забелязал да носят таблата с храната към дългата маса, на която и той ядеше супата си. От любопитство бе надавал ухо на разговорите им – за Ню Йорк, където мечтаеха да отидат, за светкавично пазаруване по Медисън Авеню. Имаха и план за мечтите си, олицетворяваха младостта, използваха времето като телефонна карта – изразходваха и отчитаха изговорени минути.

Във всяко тяло тиктака по един часовник. Започва в началото на тридесетата година. Огледалото става твой враг, появява се първият сив косъм, първата ясно очертана бръчка на лицето. Образувала се е през нощта – като всички онези лоши неща, които се случват, докато спим.

Реберг изхлузи обувките си и те тупнаха пред него до дивана. Усещаше действието на алкохола и му се припи вода, гърлото му беше съвсем пресъхнало. Ще изгледа обзора на деня и после ще изпие бутилка вода.

Изненадващото му тръгване сигурно е учудило Гунтрам О. Шьонен и Аманда Щайнфелс. Дори не се сбогува с тях. Изчезването му със сигурност бе отбелязано. Самият Реберг бе нарекъл наблюдението на всички колективното око отгоре и като ръководител на отдел най-малко можеше да очаква разбиране. При толкова много безпардонност все някъде щеше да се удари в някой остър ръб.

Присъстваха всички главни редактори и автори на колони от светските рубрики в страната. Най-важните персони от икономиката, културата и спорта. Само Реберг смяташе, че си губи времето в тази компания. Дори самият федерален президент бе пристигнал и оживено бъбреше с бодрата „Мис Швейцария“.

Когато камерата за пореден път се отклони, за свое голямо учудване Реберг още веднъж се видя – този път как той, Марко Реберг, облечен в костюм, който на екрана изглеждаше твърде син, си проправяше път през гостите на партито и бързаше към асансьора: леко изпънал глава назад, брадата вирната малко напред, погледът насочен право напред, гърбът изправен като свещ. Кратък миг, в който Реберг видя себе си с невероятна яснота, отведнъж, сякаш за секунда проникваше в живота си.

Една жена гледаше след него – Реберг позна Нина, редакторката. Тя извъртя глава в негова посока. На самото парти Реберг изобщо не я беше забелязал; Нина Борн, с която го свързваха няколко нощи и едно пътуване до Лигурските острови. Върху екрана тя беше като стъклена, под грима личеше черепът ѝ. По време на връзката им не беше толкова слаба. Никой в този момент не би си и помислил колко пламенна е Нина и как изцяло може да се отдава.

След като изгледа новините и прогнозата за времето, която обеща нощни бури, Реберг реши да отиде до бензиностанцията, откъдето предпочиташе да пазарува. В домакинството си използваше само това, което се продаваше там, всичко останало, което липсваше, бе задраскал от списъка за пазаруване.

Насочи автомобила към мястото за паркиране между жълтите бензиноколонки и забеляза колко напрегнато е стиснал волана. Една жена зареждаше колата си и държеше пистолета съвсем като истински – опрян на хълбока. До нея мъж отвори капака на радиатора и се наведе силно напред, от което омазненото дъно на панталона му лъсна. До стъклената врата на магазина имаше екзотично дърво; листата му бяха окапали, но по клоните висяха множество червени плодове, които на неоновата светлина приличаха на увити в гланцова хартия бонбони. Реберг си купи няколко шоколада.

Беше излязъл не само заради това, а и за да избегне обаждането на майка си. Милена Реберг гледаше телевизия всяка вечер и се чувстваше задължена да коментира, а ако бе видяла и сина си по телевизията, с право му правеше забележки за издутите джобове на сакото. Упрекът ѝ звучеше в ушите му – книгите не се тъпчат в джобовете.

Марко Реберг наричаше майка си Мили. Тя не се радваше особено – Мили ѝ казваше съпругът ѝ, Едуард Реберг, преди да се разболее. Когато заговореше за Едуард, в гласа ѝ се долавяше горчивина, но не можеше да не го споменава, защото въпреки всичко още бе неин съпруг.

След тежкото изпитание на тържественото освещаване Реберг нямаше търпение да слуша проповедите на майка си. Към това се прибавяше и още нещо – думичката „мамо“ вече не излизаше така непринудено от устата му, както преди, а се изпречваше по-скоро като стена между него и нея. Думата, неохотно мислеше Реберг, звучи фалшиво, когато синът е на възрастта да има внуци.

„Мама“ и „тати“ звучаха истински в устата на деца, макар че неговата дъщеря го наричаше „дед“. Дори сега, когато бе на двадесет и девет, Изабел продължаваше да се обръща към баща си в повечето случаи така. Той много добре си спомняше нейното детство и себе си като млад мъж и баща, докато спомените за собствените му родители като млади постепенно се губеха. Видеше ли деца, никога не си представяше себе си като малък, когато още тичаше по къси панталонки, дърпаше майка си за ръката или окичваше ушите си с череши.